— Знаеш какво означава — той леко се олюляваше.
— Не, не зная.
Дан си придърпа стол до кухненската маса, седна и нареди на двете деца да отидат в другата стая и да гледат телевизия.
— Искам да остана при тебе, татко — възрази Лара Ан, вкопчила се в ръката му.
— Не, тиквичке — той я тласна леко. — Ще се видим с тебе, след като се навечерям.
— Хайде, отвратително коте — хвана я Анди за ръката.
Елън предупредително размаха пръст срещу хубавия си син.
— Не забравяй — „Ангелите на Чарли“.
Лара Ан седеше тихо пред телевизора, втренчена във Фара Фосет и великолепния й ореол от златни къдрици. Анди се заигра с някаква количка и започна да се влачи по пода на дневната, като издаваше силни автомобилни звуци.
— Тихо, Анди — обади се тя.
— Не! — той отново й се оплези. — Ти си глупаво момиче. Момичетата трябва да мълчат.
— Не, не трябва.
— Напротив, трябва.
— Не, не трябва.
Бяха толкова заети със спора си, че в началото не чуха силните гласове, идващи от кухнята.
Тогава Анди се обади:
— Пак се бият — слушай!
— Кучка! — чуха Дан да вика. — Приказлива кучка!
След това гласът на Елън:
— Как се осмеляваш да ме обвиняваш.
— Ще те обвинявам в каквото си искам. Всички в града говорят за тебе и онзи зъболекар! Не запълва само дупките по зъбите ти, Елън… не само шибаните ти зъби.
— Елиът Дън не ми е нищо повече от приятел.
— Да бе, приятел, дето ти го начуква отзад.
Силните гласове изплашиха Лара Ан.
— За какво говорят? — прошепна тя.
— Не знам — отговори Анди.
— Отказвам да ставам за смях на този град — извика Дан. — О, не, не и аз. Не и Дан Леонард.
— Хората обичат да клюкарстват, нищо не е станало.
— Ти го казваш.
— Това е истината. — Моментна тишина. После: — Дан… О, Боже… какво правиш? Какво правиш?
— Защитавам шибаната си мъжественост. Нещо, което трябваше да съм направил много отдавна.
— Не ставай глупак, Дан — гласът на Елън се извиси до панически писък. — Това… не е… нормално. МОЛЯ ТЕ, НЕДЕЙ… НЕДЕЙ… НЕЕЕ!
Последва ужасно силна експлозия. Лара Ан подскочи и покри ушите си с ръце. Знаеше, че е станало нещо лошо.
Анди се втурна напред.
— Не отивай — прошепна Лара Ан, вкопчила се в ръката му. — Страх ме е, Анди. Стой тук при мене.
— Трябва да видя — той я отблъсна и изтича в кухнята.
Лара Ан се сви на канапето. Чу баща си да реве нещо, след това — шум от кратка борба и после — още една силна експлозия.
Остана точно там, където си беше, все още прикрила ушите си с ръце.
Изведнъж баща й се втурна в стаята с див поглед в очите си.
— Хайде, тиквичке — дръпна я той.
Очите му бяха целите налети с кръв и страшни, но тя обичаше татко си повече от всичко на света и не възрази.
— Къде отиваме, татко? — кротко попита тя.
— Далече оттук — промърмори той, вдигна я на ръце и я понесе през кухнята.
Просната на пода в кухнята лежеше майка й — от една дупка в гърдите й се виеше тънка спирала пушек.
До вратата се беше отпуснал брат й — главата му — пръсната наполовина. Навсякъде имаше кръв.
— Татко! Татко! Татко! — започна да пищи Лара Ан. — Мама е ранена. Мама кърви. Както и Анди.
Той не чуваше. Пренесе я през вратата и почти я хвърли на задната седалка в колата си. После скочи на шофьорското място и с рев се отдалечи от къщата.
— Татко, татко — хленчеше тя; беше толкова изплашена, че едва можеше да диша. — Какво е станало? Защо моята мамичка е на пода? Защо Анди е цял в кръв?
— Нищо — измърмори той, вдигна бутилка скоч от седалката до себе си и отпи глътка. — Те ще се оправят.
Тя плътно стисна очи и притисна колене към гърдите си.
— Татко, станало е нещо лошо! Кой го направи на мама и на Анди? Кой го направи?
— Майка ти си получи каквото заслужаваше — мърмореше той. — Приказлива кучка!
Лара Ан започна да плаче, цялото й тяло се тресеше от силни преглътнати хлипания.
Дан спря пред някакъв мотел, отиде на рецепцията и взе ключ. После паркира пред стаята и я внесе вътре. Тя все още плачеше — по лицето й се стичаше река от мълчаливи сълзи. Обичаше баща си, но сега със сърцето си усещаше, че той е сторил нещо ужасно лошо.
— Сядай и гледай телевизия — нареди й грубо.
— Искам да си вървим вкъщи — изхленчи тя.
— Прави каквото ти казвам. Включи телевизора и не започвай да цвилиш като майка си.
Той се пльосна на един стол и отпи още глътка от бутилката скоч, която сега вече беше почти празна.
Татко й никога не й беше говорил толкова рязко, но тя знаеше, че гневът му има нещо общо с бутилката в ръката му. Анди й бе казал, че когато хората пият така, те се напиват. А когато се напият, им става зле и говорят смешно. На татко й му беше зле.
С напредването на вечерта тя ставаше все по-изтощена и по-изтощена. Баща й отиде до колата и се върна с друга пълна бутилка скоч. Тя го гледаше, докато той изпи цялата бутилка и нещо си мърмореше.
По-късно същата нощ чу в далечината воя на полицейски сирени. И баща й ги чу, защото седна съвсем изправен и се взря право в нея.
— Изглеаш тошно кат майка си — езикът му се преплиташе. — Хубава си, но отвътре си курва — кат майка си. Грозна… малка… курва. Такиа са сички жени. Сфана ли?
Очите й се изпълниха с още повече сълзи и те потекоха надолу по бузите й. Баща й никога преди не й беше говорил такива ужасни неща. Тя беше любимката му, той винаги я бе обичал.
Светът й се срутваше, а тя не можеше да направи нищо.
— Искам Анди — изплака тя. — Искам и мама.
Дан измъкна пистолет от джоба си.
Лара Ан се втренчи в остро проблясващия метал. Той щеше да я застреля — точно както тя беше виждала да застрелват хора в „Ангелите на Чарли“, точно както беше застрелял мама и Анди. А тя дори нямаше да има възможност да порасне.
— Татко… — започна тя; малкото й лице беше ужасено.
— Никога не забравяй — измърмори той с крива уста. — Отвътре си грозна курва — точно като бъбривата ти майка.
После лапна дулото и си пръсна главата.
Кръв, коси и парчета плът я покриха цялата.
Беше петгодишна.
