се вбесява.
Трябваше да направи нещо, за да си върне доверието и вниманието на Лара.
Нещо, което никой нямаше да забрави.
ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА
Преди Джой да го осъзнае, дойде петък, а още не бяха стигнали до неговата сцена. Три дена висеше на високото столче в бара и гледаше как Кайл, господин Голямата звезда Карсън, проваля дубъл след дубъл, докато Лара седи там спокойна и прекрасна — без да се оплаче нито веднъж.
Кайл беше голям боклук — отказваше да го забележи, държеше се така, сякаш той не съществува, което ядосваше Джой — той не беше свикнал да го пренебрегват. Жените от екипа правеха точно обратното. Въпреки факта, че беше сгоден, получаваше повече покани, отколкото може да приеме. Истината беше, че би могъл да забие всяка от тях, включително Трини. Но не го правеше. Имаше време и място, но не сега и не тук. Освен това, откакто хвърли око на Лара, нямаше желание да постъпва така. Вместо да се концентрира да ги очарова всичките, разправяше истории за годеницата си адвокат и за това, колко е умна.
Те поглъщаха всичко. Жените обичат мъже, които не могат да имат.
Всеки ден Лара сякаш се отбиваше от пътя си, за да го поздрави с приятелско махване и усмивка. Никога не бяха разговаряли, но той знаеше, че тя усеща присъствието му. Естествено, щеше да й е трудно да не го усеща, след като той винаги стоеше като фон на сцената и я наблюдаваше.
Беше си поставил за цел да научи повече за нея. Трини беше права — тя не спеше с режисьора, в момента нямаше приятел. Живееше в къща под наем на брега с асистентката си и охрана и всички изглежда я обичаха.
Въпреки приятелското й държание на Джой му се струваше, че е самотна — точно като него. Неговият тип жена. За първи път в живота си беше твърде напрегнат, за да се захване с това.
Джой Лоренцо. Голям актьор. Не искаше да рискува и да се провали.
Маделин бе заплашила да пристигне тази вечер, така че най-спешният му проблем беше да измисли начин да я спре. Взе клетъчния телефон на един от екипа и й се обади.
— Няма да повярваш — каза пресипнало.
— Какво? — подозрително попита Маделин.
— Гърлото ме боли, дявол да го вземе. Толкова е зле, че едва мога да говоря. Единственото хубаво нещо е, че никога няма да стигнат до моята сцена — поне не днес. Трябва да се оправя до понеделник, така че смятам да прекарам уикенда в леглото и да пия горещ чай. И да страдам по тебе.
— Това все едно не съм го чула — бързо се обади Маделин. — Ще дойда да се грижа за тебе.
— Не, скъпа, не — възрази той. — Говоря сериозно. Трябва да си почина.
— Но, Джой — тя се мразеше, че звучи умолително. — Така очаквах да те видя.
— За Бога, Маделин — отсече той. — Не ме карай да се чувствам виновен за това, че съм се разболял. Голямата ми сцена е в понеделник — разбираш, нали?
— Да — неохотно отговори тя. — Предполагам, че си прав.
— Това не означава, че няма да ми липсваш — той отново включи на чар.
— Сигурен ли си?
Сега в играта влезе най-съблазнителният му глас:
— Хайде, любима, знаеш, че ще ми липсваш.
Погрижил се за това, се върна на снимачната площадка.
Лара беше прочела сценария на „Отмъщение“ три пъти и въпреки че вървеше трудно заради езика, откровеността и насилието, беше преценила, че е много силен — и с подходящ режисьор щеше да стане забележителен филм.
Прибра сценария в чантата си, излезе от фургона си и се отправи към снимачната площадка, като по пътя буквално скочи на Джой Лоренцо.
— Съжалявам! — каза той и отстъпи назад.
— Не, аз съжалявам, че губим толкова време, докато стигнем до нашата сцена — по някаква неизвестна причина усети сърцето си да тупти.
Още веднъж, сега отблизо и лично, се удиви на бляскавата й красота.
— Няма проблем — успя да прозвучи както обикновено. — Вече свиквам да седя на високо столче — това ме връща към младежките ми престъпни дни.
— О, така ли? — тя го каза с великолепна усмивка, като си мислеше, че той е направо невероятно красив, а също и забавен. — Толкова отдавна ли беше?
— Доста.
— Скромничиш за възрастта си — подразни го тя.
— На трийсет съм. А ти на колко си?
Не беше свикнала да й задават такива директни въпроси.
— Всъщност съм на трийсет и две — все пак му отговори. — Рекламният ми агент ме кара да казвам, че съм на двайсет и девет. Но след като всяко списание знае истината, аз продължавам да го убеждавам, че това е някак си безсмислено.
И двамата се засмяха.
— Сигурно не е лесно човек да е известен като тебе — той не можеше да спре да я гледа.
— Не е — в отговор тя срещна погледа му. — Въпреки че си има своите компенсации.
— Да — направи гримаса той. — Обзалагам се, че е така.
Между тях се втурна Джейн.
— И двамата ви викат на снимачната — официално обяви тя.
— Благодаря ти, Джейн — Лара мило я отпрати и се отправи към камерите. Джой изостана на една крачка зад нея.
— Чух, че си сгоден за адвокатка — обади се тя. — Тази професия трябва да е интересна.
— Да — отвърна той. — Когато се гледаше делото на О. Джей, аз направих убийствения си коментар. Тя трябваше да е била там вместо Марша Кларк — щеше да свърши по-добра работа.
— Отдавна ли си сгоден?
— От година — излъга той. — То е нещо като обещание без окончателно затваряне на последната врата, нали знаеш какво имам предвид?
Тя меко се засмя.
— Сигурна съм, че на годеницата ти би й било приятно да чуе това.
— Хей… — той се обади бързо, да не би тя да започне да мисли по-малко за него. — Нямах нищо лошо предвид. Просто е така — е, знаеш ли, за мене бракът е важен. Когато се оженя, ще е завинаги — и я загледа настоятелно. — Не се ли чувстваш и ти така?
— Моята плоча нещо зацикли — тя си помисли, че се беше чувствала точно така, когато се омъжи за Ричард. — Разведена съм.
— Не знаех.
— Хм… Предполагам, не четеш списание „Пийпъл“.
— И кой беше щастливецът?
— Ричард Бари, режисьорът — тя отговори точно когато пристигнаха на снимачната площадка.
— Колко време бяхте женени?
— Достатъчно дълго, за да разбера, че е грешка. Хубавото е, че сега сме приятели.
— Много добре.
— Време е за работа — решително каза тя. — А ако Кайл спре да се препъва в репликите си, може би ще стигнем до твоята сцена този следобед.
— Това би било изненада.
Дълго и сериозно се взряха един в друг. Той я изнервяше с начина, по който погледът му сякаш проникваше право през нея.
— Ъ… Радвам се, че най-сетне си поговорихме — обади се тя.
