— Бил съм наркоман, ама не и алкохолик.
— Е, добре… Мисля, че бих пийнала чаша вино.
— Голяма пиячка, няма що.
Тя се направи, че не забелязва иронията му, и взе чантичката си. Минаваше шест и вече можеше да си тръгва за вкъщи… но за какво да бърза? За поредния сблъсък с Ричард? Имаше нужда от подкрепата му, а не от постоянното му критикарство.
А и ако Айдън искаше да говорят за сценария, тя като продуцент трябваше да го направи.
ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТА
Джой лежеше на канапето в дневната и гледаше спорт по телевизията, когато Лара се върна у дома. До него на масичката за кафе имаше купа с карамелизирани пуканки и чиния с току-що изпечени бисквити.
— Както виждам, госпожа Креншоу се грижи за тебе — тя беше доволна, че той се чувства уютно.
Джой едва вдигна поглед, за да отбележи:
— И на нея направих вуду-магията си — и небрежно си взе шепа пуканки.
— Успял си да омагьосаш всички до един — тя го докосна по бузата. — Жените те боготворят, а на тебе това ти харесва.
— Щом ти го казваш — той не отместваше поглед от телевизионния екран.
Тя си пожела той да изключи телевизора и да й обърне малко повече внимание — не беше свикнала кавалерите й да се отнасят с нея така.
— Е — започна тя и приседна на края на канапето, — разказвай какво стана с Куин.
— Всичко е наред — отговори лаконично той.
— Той съгласи ли се да те представлява?
— Ти му каза да го направи, нали?
— Да.
— Добре — гласът му звучеше леко остро. — Когато госпожица Айвъри поиска нещо от някого, той го прави. Нали така?
За момент тя замълча. После каза:
— Това не ти ли харесва?
— Не знам — каза го без настроение. — Понякога ми се струва, че изобщо не трябваше да си правиш този труд заради мене. Вкара ме в „Отмъщение“, после ми намери агент…
— Джой — меко произнесе тя, — аз мога само да отворя необходимата врата. За да те приемат вътре, трябва ти да докажеш способностите си.
— О, да — той се усмихна сардонично. — Сякаш ще посмеят да ме изгонят, ако не им харесвам. Няма начин да рискуват да те ядосат.
— Не съм ти дала аз ролята в „Мечтателят“ — натърти тя. — Ти сам си го постигнал.
— Да, щото съм много добър — измърмори той.
— Кажи какво има — тя внимателно се опитваше да разсее лошото му настроение.
— Тази вечер се чувствам малко кофти — призна си той най-после и насочи към нея цялото си внимание, макар да не си направи труда да намали звука на телевизора.
— Защо?
— Защото днес ме отбягваш.
— Джой, какво говориш? — тя започна да обяснява, сигурна, че той не го казва сериозно. — Цял ден се занимавах с рекламата. Участвах в два филма, които скоро излизат на екран.
— Знам, знам… — Продължителна пауза. — Истината е, че може би ме е налегнала носталгията.
— Носталгия? — тя смръщи вежди.
— Липсват ми шумните улици на Ню Йорк. В Лос Анджелис не познавам никого.
— Ще те запозная с много хора.
Джой се изсмя иронично.
— О, да… И тези хора, с които ще ме запознаеш, сигурно ще си умират да ме срещат.
Тя реши, че разговорът не върви добре.
— И какво възнамеряваш да правиш тази вечер? — попита, за да смени темата. — Можем да излезем и да отидем някъде… където искаш.
— А ти какво смяташ да правиш? — той извъртя въпроса така, че тя трябваше да вземе решението.
— Нямам нищо предвид.
— Тогава ще си догледам мача — и той отново се обърна към телевизора.
Наистина ли му е липсвала? Не можеше да повярва, че цял ден беше мислила само за него, а сега, когато отново си е вкъщи, той се държи така с нея.
— Разбирам, че искаш да бъдеш сам — тя се опита да не изглежда обидена.
— Добре ли си?
— Да — каза тя. — Ще се видим по-късно.
Бързо изкачи стъпалата към спалнята си. Бяха разговаряли не повече от десет минути и лошото му настроение успя да я завладее. Какво беше направила? Дали не го бе обидила?
Но как може да го обиди? Той й натякваше, че му е уредила среща с агента си, че му е намерила роля във филма. А какво друго е очаквал да направи тя?
Може би не трябваше да му предлага да остане в дома й, а да отиде на хотел.
В този миг очите й се напълниха със сълзи. Тя толкова искаше всичко да е наред, а сега се съмняваше, че може да е сбъркала.
Влезе в банята, изправи се пред огледалото и се вгледа в изражението си. Лара Айвъри. Красива кинозвезда. Жената, която може да има всеки мъж. Да. Сигурно.
А истината е по-различна… Лара-Ан Милър… Знаеш коя е тя — детето, което гледаше как баща й убива майка й и брат й… После седеше в ъгъла, когато той си пръсна мозъка.
Едно сладко момиченце.
Една противна малка мръсница.
По дяволите! Сега нямаше време да окайва миналото си.
Върна се в стаята, отиде в кухнята и се натъкна на госпожа Креншоу.
— Къде са кучетата? — попита тя.
— Господин Джой смята, че за тях ще е по-добре повече да стоят навън — отговори й госпожа Креншоу.
— О, той го е казал, така ли? Е, добре, прибери ги отново вкъщи — веднага.
— Сега, госпожице Айвъри.
Той й бе казал, че обича кучета, а ги бе изпъдил далеч от дома. Какво означаваше това?
Имаше желание да слезе долу и да се скара с него. Ами ако го нарани? Ако той й каже: „Хубаво, явно не се получава, чао“? Беше ли готова за това?
Не. Не беше готова да се раздели с тази любов. Поне не в този момент. Трябваше им още време да се опознаят — тя щеше да осигури това време.
Ники и Айдън се отправиха към „Шато мармон“ с колата на Ники. Айдън затвори очи и през целия път изглеждаше така, сякаш спеше. Хм… — помисли си Ники, — той явно няма навика да се държи възпитано.
— Кукуригу! — извика в ухото му, когато пристигнаха.
— Уби ме — той потърка очи. — Енергията ти се изцежда, като не правиш нищо. Нямам търпение да започнем работа.
Седнаха на една уютна масичка. Айдън си поръча както обикновено „Джак Даниелс“, а тя — чаша червено вино. Той запали цигара и духна дима право в лицето й. Тя се закашля и замаха с ръце да го разсее.
— Съжалявам — но въобще не му личеше, че съжалява.
— И така — делово започна тя, — кажи какво те тревожи в сценария.
— Успива ме.
