— Моля?
— Искам да се промени диалогът ми — да се напише отново и да се пооправи, за да върви гладко.
— Предполагам, не говориш сериозно.
Той дръпна от цигарата си.
— Даже ужасно сериозно.
— Ами, Айдън, не става. Започваме да снимаме след няколко дена и няма никакво време да се пише отново. А и плюс това всички други са доволни от сценария.
— Това е адски тъпо.
Ставаше много досаден. „Отмъщение“ имаше великолепен сценарий.
— Тогава защо прие тази роля? — попита го тя.
Той се усмихна тъжно.
— Ами трябваше ми работа, Имам си куп неприятности — но ти сигурно ги знаеш по-добре от мене.
За щастие тя имаше опит с актьорите. Всички имаха някакви проблеми — този беше просто един от всичките.
— Виж какво — тя го каза с възможно най-спокойния си глас. — Мик те нае. Той ми гарантира, че си в добра форма, а ти сега ми говориш такива неща.
— Умирам от скука — ледено-сивите очи на Айдън се плъзгаха уморено из салона. — Ще загина, като слушам да ми нареждат какво мога и какво не мога да правя. Сега например ми се чука. Какво ще кажеш за един тек набързо?
Защо й трябваше да се съгласява да пийнат навън? Правило номер едно на продуцента: стой далече от актьорите.
— Я си гледай работата — поклати глава тя.
— Това съм го чувал хиляди пъти. Ще се чукаме или какво?
— Не — тя тръсна глава и рязко стана от масата. — Трябва да се прибирам вкъщи.
— Където мъжлето ти те чака търпеливо?
— Какво те интересува?
— Ами много си млада, за да спиш с такъв дърт задник.
— Защо не се концентрираш върху играта си и не ме оставиш на мира?
— Защото ми харесваш.
— Нима? — колкото и да си придаваше вид на безразлична, ако беше искрена, трябваше да си признае, че той наистина я интригува.
— А ти какво ще кажеш?
— Ами че не е взаимно — сериозно отговори тя.
— Е… Не се заричай.
Тя въздъхна.
— Тръгвам си. Просто тук нямам повече работа.
— И как е да живееш с някого, който е с двайсет години по-стар от тебе? — попита я той — още не смяташе разговора за приключен.
Какво му даваше право да си пъха носа в живота й?
— Всеки си има собствен вкус — натърти тя. — Нали ми разправяше, че онзи ден ти е налетяла една петнайсетгодишна. Можем да сметнем: ти си на трийсет и четири, значи това прави с деветнайсет години по-млада от тебе. Сигурно никога не е и чувала за Брус Спрингстийн. Това не те ли накара да се чувстваш като изкопаемо?
Той се изсмя горчиво.
— Грешно си разбрала. Мик си пада по петнайсетгодишните. Не и аз. Аз не съм по малките.
— Разбира се, че не — тя ясно даде да се разбере, че не вярва и на една негова дума.
Той отпи от своя „Джак Даниелс“.
— Значи, както виждам, няма да ми помогнеш за сценария?
— Оправяйте се с Мик. Той е истински гений.
— Обаче аз искам да те чукам.
— О… Айдън, ти си романтик! Гаджетата ти сигурно се разтапят от удоволствие.
— Гаджета? — кисело се усмихна той. — Нямам никакви гаджета.
— Само няколко на по петнайсет години?
— Ти чуваш ли какво ти говоря? — горящият му поглед се приближи към нея. — Този е Мик. Освен това малката е голяма беля.
— Да не говорим, че е непълнолетна — процеди Ники през зъби.
— Ти не се ли чувстваш неудобно?
— А ти? — върна й той въпроса.
— Моля?
— Все пак става дума за дъщеря ти — думите му се изплъзнаха, преди да успее да се спре.
За момент и двамата замръзнаха. По лицето на Ники изби червенина. Тя отново седна рязко.
— Какво? — промълви безпомощно — не вярваше той да говори истината.
— Ужас! Не трябваше да ти казвам — измърмори той и отпи още една глътка. — Мик си нямаше и представа, че е твоето дете. Той ми каза, че се е домъкнала като сезонна групарка — знаеш ги тия прелетни птички, дето пърхат из града. Когато я видя у вас, изстина.
— О, Боже — Ники изведнъж усети да й се завива свят.
— След вечерята тя дойде в апартамента ми. Разправяше някакви такива, че ако не я чукам, ще каже на баща си да ме арестуват, защото е непълнолетна и т.н. Лошо ми се пише, Ники. Опитвам се да връзвам двата края, но не е лесно. Така че направи добро на всички и я предупреди.
— А ти… спа ли с нея? — попита Ники с пресъхнала уста — предчувстваше какъв ще е отговорът му.
— Кой, аз ли? — възмути се той. — Няма начин. Тя е гадно хлапе, дето не си знае категорията. По-добре направи нещо за нея.
Изведнъж Ники си пожела Шелдън да е тук и заедно да разрешат този огромен проблем.
— Едно не мога да разбера — несигурно каза тя. — Защо ми разказа това?
— Въобще не съм искал да го правя. Между другото, ако тръгна да чукам някого от семейството, това ще си ти.
— Отвратителен си! — избухна тя.
— Не… честно — и той се приближи към нея. — Ами ти?
Сърцето й биеше лудо. Стрес, стрес, стрес. Беше още твърде млада, за да се чувства така. Какво трябва да направи?
Отново се изправи, решена изцяло да поеме нещата в свои ръце.
— Смятай, че съм се погрижила, Айдън — каза го студено. — И ще съм ти много благодарна, ако не разказваш това на никой друг. Дори и на Мик. С всичко ще се справя сама.
— Е, добре — Айдън пресуши чашата си.
Тя изхвърча от салона и нервно изчака пиколото да докара колата й.
Към кого да се обърне за помощ? Към Шелдън или към Ричард? Или беше по-добре да ги остави и да се мобилизира сама да реши проблема.
Да, реши тя, сама ще се оправя.
Лара спеше, въртеше се неспокойно, сънуваше морски вълни да я обгръщат, да нахлуват в къщата й, да отнасят всичко. Извика в съня си и рязко се пробуди, покрита с тънка мрежица от пот.
За момент остана да лежи неподвижно, обгърната от мрак. Дишаше тежко… твърде тежко. И също така внезапно осъзна, че не е сама. Сгушен на стола до нея, седеше Джой. Тя се изправи, сподави гнева в гърдите си и просто възкликна:
— Господи! Изплаши ме!
— Може би трябва да си заключваш вратата — обади се той.
— Може би ти не трябва да се промъкваш така — каза тя на свой ред и се опита да различи какво показва часовникът на близката масичка.
