И ето, още веднъж тя беше останала сама.
— Добре ли си, Лара, скъпа? — англичанката от гардероба се беше надвесила над нея със загрижено изражение на грозноватото си лице.
Вдигна поглед и остави ясните спомени да отлетят.
— Добре съм — промълви.
— Ако знаеш откога чукам на вратата.
— Вероятно съм заспала.
— Мик казва, че за днес сте приключили. Искаш ли да ти помогна да се облечеш?
— Няма нужда. Но ако обичаш, виж дали шофьорът е отпред.
— Отпред е, скъпа.
— Благодаря.
Нямаше търпение да се прибере у дома в безопасността на обятията на Джой. Той беше единственият, на когото наистина можеше да разчита.
ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСМА
Джой се мотаеше из новопостроената модерна билярдна зала на булевард „Сънсет“. Повечето от мъжете бяха погълнати от играта, с изключение на неколцина, които бройкаха наредените на бара момичета.
Джой беше нервен — за първи път в живота си той осъзнаваше, че му пука за някого, и това абсолютно го объркваше. Как се беше случило? В мига, в който бе видял Лара, бе разбрал, че ще бъде нещо различно.
И въпреки това я използваше — живееше в дома й, агентът й го представляваше, бе я оставил да му издейства роля в „Отмъщение“. Преди това винаги беше имал причина — независимо с коя жена беше. Сега всичко беше различно. По дяволите! Той не искаше да я използва по никакъв начин.
Какво трябваше да направи? Да се отчужди от нея? Да вкара всичко в релси?
Огледа женската част на бара. Имаше няколко хубави момичета, но нито едно от тях не можеше да се сравни с Лара.
Погледът му се спря върху най-хубавичката — къдрокоса брюнетка, оскъдно облечена в бяла рокличка и посръбваща от коктейла си „Маргарита“. Беше много малка… прекалено малка.
— Здрасти — приближи я той.
Тя го огледа с одобрение.
— По-добре не се занасяй с мене — предупреди го тя, без обаче да спира да флиртува. — С гаджето съм и той може наистина да се вбеси.
— Кой ти е гадже?
Тя посочи един нисък, оплешивяващ тип насреща, концентрирал се върху играта.
— Виждал съм първокласна стока — усмихна се Джой, — но нямам усещането, че и той е такава.
Тя се изкикоти, потрепна с дългите си мигли, възбудена от оказаното й внимание.
— Аз съм Тина, а ти как се казваш?
— Боб — излъга той.
— Здрасти, Боб — тя прокара предизвикателно розовото си езиче по ръба на високата чаша.
— Здрасти, Тина — той я прободе с очи.
Дали тази сексапилна малка брюнетка можеше да го накара да забрави Лара? Дали можеше да го накара да я разлюби?
Искрено се съмняваше.
— Кажи ми телефонния си номер, Тина! — каза той, решил така или иначе да се пробва.
— Не мога да ти го дам! — изцвили тя. — Казах ти, че съм с гадже.
— Какво ще стане, ако се разделиш с него тази вечер? — той отново я прониза с поглед. — Няма ли да съжаляваш, че не си ми дала телефона си?
Тя се замисли.
— Е… добре, но ако той ме види, ще ме убие. И тебе също.
Крадешком надраска номера си на някакъв кибрит и му го подаде.
Едно на нула. Може би никога нямаше да й се обади. На кого изобщо му пукаше?
Излезе от билярдната зала и отиде в някакъв стрийптийз бар няколко пресечки по-надолу; на вратата плати безбожен куверт.
Погледите на стрийптизьорките бяха мътни и изпълнени с презрение към постоянните посетители. Люшкаха се и се увиваха около пилоните някак си вяло, безсилно. Той се концентрира върху една блондинка с пробождащ поглед, която търкаше потръпващите си бедра нагоре-надолу по стоманения пилон; беше само по жартиери и сутиен, отворен на зърната. Не го и поглеждаше.
— Хайде, котенце, свали го — дереше се един дебелак от дясната му страна. — Съблечи го, за да мога хубавичко да огледам тия огромни балкони.
Момичето се плъзна към крещящия мъж.
— Сто кинта и получаваш танц само за тебе — и предизвикателно прокара език по нацупените си устни.
— Котенце, имаш ги! — изграчи дебелакът и над горната му устна изби пот.
— В задната стая, десет минути — каза стрийптийзьорката и косо изгледа Джой. За миг погледите им се срещнаха. — Ами ти, скъпи? — припя тя малко дрезгаво. — Искаш ли да посетиш рая?
Той не си направи труда да й отговори. Стрийптийзьорки. Всичките бяха еднакви. Онези, които познаваше, хранеха неимоверна омраза към типовете, които седяха и ги бройкаха — смятаха ги за неудачници и комплексари, хора, които не можеха да се възбудят по нормалния начин.
Зачуди се какво ли прави Лара сега. Сигурно вече се е прибрала и е видяла, че го няма. Знаеше, че ще се разтревожи.
Защо се отнасяше така с нея? Тя беше добра с него и не заслужаваше такова нещо.
За да се презастрахова. Да бъде сигурен, че поддържа интереса й.
Тръгна си от бара, без дори да погледне пищната червенокоска с огромни гърди, която правеше невероятни неща с един стол с метална облегалка.
В колата на Лара извади кибрита с надраскания телефон на Тина. Отвратен от самия себе си, го запрати в канавката.
Защо да разваля нещо толкова хубаво?
Седнала отзад в лимузината си на път за вкъщи, Лара се опита да се успокои. Не стига, че трябваше да мине през ужаса на сцената с изнасилването, но и когато я връхлетяха спомените, почувства неистова мъка и отчаяние. С годините се бе приучила да спира кошмарите си, да се затваря в себе си в мига, в който мислите й тръгнат в неправилната посока — трик, който бе усвоила, за да се съхрани. Но днес този трик не беше свършил работа.
Огледа ръцете си — и двете бяха лошо натъртени от грубостта на Айдън. Може би Джой беше прав. Може би не трябваше да се съгласява да участва в „Отмъщение“. И все пак… беше абсолютно нечестно от негова страна да й се разкрещи така.
Когато пристигна, кучетата я посрещнаха, втурнали се от къщата с лай и въртящи опашки, скачаха, за да й оближат лицето, радостни, че я виждат. Поигра си мъничко с тях, докато си мислеше, че животните никога не те безпокоят — те просто те обичат… въпреки всичко.
Госпожа Креншоу се появи на вратата.
— Всичко наред ли е, госпожице Лара?
— Да, благодаря, госпожо К.
— Тази вечер вкъщи ли ще вечеряте?
— Да. Бих желала да ми донесете вечерята в стаята. Господин Джой горе ли е?
