озове в хотел, а съпругите му да се наместят в къщата, която той е купил? Първо на първо, той въобще не трябваше да се жени за Ники — тя беше прекалено твърдоглава, замаяна от собствената си значимост сега, когато се смяташе за „продуцент“. Доколкото той можеше да прецени, тя не беше в състояние да продуцира и едно блудкаво филмче. Негова беше грешката, че й беше пуснал тази муха — трябваше да знае, че изобщо не я бива.
Трябваше да не се развежда с Лара. Раздялата с нея беше най-голямата грешка в живота му. Сега тя си губеше времето с Джой Лоренцо — първокласен неудачник. А той, Ричард Бари, седеше самотен в някаква хотелска стая.
Мисълта за Джой му напомни за един телефонен разговор, който трябваше да проведе. Затършува из джоба си за листче с телефонен номер, вдигна слушалката и го набра.
Обади се женски глас.
— Госпожица Франсис? Обажда се Ричард Бари — меко изрече той. — Извинете, че ви безпокоя в дома ви. Надявам се, че асистентката ми ви е предупредила, че ще позвъня.
— Няма нищо, господин Бари — отговори Маделин Франсис, докато се чудеше за какво ли се обажда. — Всъщност за мене е чест, че се обаждате. Какво мога да направя за вас?
Той прочисти гърлото си.
— Разбрах, че вие сте били агент на Джой Лоренцо за „Мечтателят“?
— Да, така е. — Кратка пауза. — Разбира се, аз не съм отговорна за нищо, което е направил след това, защото той напусна агенцията ми.
Ричард усети напрежение в гласа й.
— Актьори… — промълви с разбиране той. — Само малко да ги изпуснеш от око и те се качват на главата на тези, които са им помогнали да стигнат дотам. Виждал съм хиляди подобни случаи.
— Казахте го точно на място — отвърна Маделин с горчивина в гласа.
— Е, такъв е животът — съчувствено продължи Ричард. — И така, госпожице Франсис… какво точно можете да ми кажете за Джой Лоренцо?
— Искате да го включите в някой от филмите си? — попита Маделин. — Защото има други, които бих могла да ви препоръчам. Имам касети с няколко изключително талантливи млади актьори… Бих ви била благодарна, ако ги видите.
— Джой в момента работи в Лос Анджелис — отбеляза Ричард.
— Не знаех това — Маделин съзнаваше, че не трябва да звучи прекалено заинтригувана, но умираше от любопитство да узнае къде ли се е озовало онова лайненце. — И какво по-точно? — попита тя небрежно.
— В някакво евтино филмче. Нищо особено.
— Аха. Разбирам.
— Имам предложение, госпожице Франсис — каза Ричард отривисто. — Ще ви платя, за да дойдете тук. Донесете касетите с вашите актьори и ще седнем и ще обсъдим всичко. Имам няколко проекта в ход и съм сигурен, че ще мога да ползвам някои от вашите клиенти.
— С… с най-голямо удоволствие — тя все още се опитваше да проумее защо Ричард Бари беше толкова заинтересуван от Джой Лоренцо.
— Колкото по-бързо, толкова по-добре — продължи Ричард. — Един от моите асистенти ще уреди всичко. Моят екип е първокласен, но от време на време ми доставя удоволствие да се срещам и с агенти и по-специално агенти от Ню Йорк, които имат информация за всички млади таланти.
— Много хубаво, че мислите така, господин Бари. Повечето режисьори не са на същото мнение.
— Очаквам с нетърпение срещата ни, госпожице Франсис.
— Аз също, господин Бари.
Той затвори и кимна сам на себе си. Беше крайно време да научи нещо повече за господин Лоренцо.
Мексико сити ме посрещна с отворени обятия — мене, убиеца, наркомана, пропадналия американец. В самолета заспах с помощта на половин бутилка водка и няколко джойнта. Всичко беше сюрреалистично. Едно адско, злощастно пътешествие на забавени обороти. Пред очите ми постоянно беше лицето на Хадли, изненадата в очите й, когато натиснах спусъка. Дали някой ме беше видял в къщата? Дали имаше някакви очевидци? Дали щяха да ме заловят?
Първото нещо, което направих, беше отново да си сменя името. После започнах работа в една бензиностанция край града. Наех стая и започнах да се боря с навика. Абстиненция. Най-сетне сам със себе си. Без жена, която да ме държи за ръката и да ми плаща сметките. Исках точно това. Исках отново да се почувствам жив.
След няколко месеца започнах да се чувствам като нормално човешко същество. Самонаказвах се заради онова, което бях сторил. Никакви наркотици. Никакъв алкохол. Никакъв секс. Работех някаква помиярска работа. Спях, когато не работех.
Това ми беше наказанието.
То ми проясни главата.
Бях на двайсет и осем години — абсолютен, шибан неудачник.
Срещнах една жена. Американка, туристка, жадна за приключения. Отидохме до Акапулко. Аз си платих моята част. На нея й беше мъчно за съпруга й. Бяхме заедно две седмици; нищо особено.
След това отново се концентрирах върху себе си. И именно тогава започнах да правя равносметка на живота си — на моя тъжен и окаян живот. И се заклех, че всичко ще се промени. Всичко.
Когато най-накрая се върнах в Лос Анджелис, бях решил, че ще стана абсолютно нов човек.
ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТА
— Здравей — Джой се дотътри в спалнята.
Лара гледаше легнала шоуто на Лари Сандърс с вдигната нагоре коса и без грим.
— Бога ми, изглеждаш невероятно красива! — възкликна той и се тръшна до нея. Тя не му обръщаше никакво внимание и той се приближи още повече. — Ядосана си ми, нали, скъпа? — попита той.
— Би ли изчакал да свърши предаването? — студено произнесе тя, а очите й не се откъсваха от екрана.
Ох, ясно, тя му го връщаше. Е, имаше пълно право.
— Разбира се — той се пресегна и взе ръката й. — Бих направил всичко, което поискаш.
Тя остави ръката си неподвижна в неговата, решена да не му прощава толкова бързо.
— Съжалявам, скъпа — той въздъхна дълбоко. — Нещо превъртях. Не можах да се спра.
— Как можа да си тръгнеш така?! — укори го тя.
— Нямах такова намерение.
— Не знам какво намерение си имал, но точно това направи.
— Предполагам, с едно извинение няма да оправя нещата.
— Знаеш много добре колко тежка беше за мене сцената с изнасилването. Как можа да постъпиш така?
— Защото не можех повече да гледам как онези задници се бяха вкопчили в тебе — промърмори той. — Предупредих те, че ще е по-добре да не бъда там; ти беше тази, която настояваше.
— Значи аз съм виновна, така ли?
— В известен смисъл.
— Направо си смешен! — тя поклати глава.
— Да бе, аз съм оня смешник, дето не иска да те види наранена. Това толкова ли е лошо?
— Просто не трябваше да си го изкарваш на мене.
— Боже! Колко пъти трябва да ти повторя, че съжалявам?
— Не на мене, а на Ники трябва да се извиниш.
