Какви догадки за някаква необяснима тайна можеха да се направят от посещението ми в църковната канцелария? Не виждах никакви. Бележех ли някакъв напредък по откриването на подозираното петно в репутацията на майката на сър Пърсивъл? Фактът, в който се бях уверил, оправдаваше репутацията й. Пред мен се откриваше безконечната перспектива на нови съмнения, нови трудности, нови протакания. Какво да правя сега? Единственият непосредствен ход изглеждаше следният: да започна разследвания за „мис Елстър от Ноулсбъри“ с надеждата, че ще се придвижа напред към главната си цел, откривайки преди това тайната за ненавистта на мисис Катърик към майката на сър Пърсивъл.
— Намерихте ли туй, що търсехте, сър? — запита псалтът, когато затворих регистъра.
— Да — отговорих му, — но ми остават да направя все още някои проучвания. Предполагам, че свещеникът, който е извършвал богослуженията през 1803 година, не е вече между живите.
— Не, сър, не е. Той починал три или четири години преди аз да дойда тук, а това беше през 27-а. Получих това място, сър — продължи моят бъбрив стар приятел, — чрез псалта, който го напусна преди мен. Казват, че бил прокуден от дом и родина от съпругата му, а тя все още живее тук в новия град. Самият аз не зная кое е право и кое криво в тая история — знам само, че получих мястото. Мистър Уансбъро ми помогна за тая служба — синът на моя стар господар, за когото ви разправях. Не сте срещали такъв непринуден, приятен джентълмен — ходи на лов, занимава се с кучетата си и тъй нататък. Той е член на енорийския съвет сега, както едно време баща му.
— Не ми ли казахте, че бившият ви господар е живял в Ноулсбъри? — запитах аз, припомняйки си дългата история за изрядния джентълмен от старата школа, с която моят бъбрив приятел ме бе изтощил, преди да ми отвори регистъра.
— Тъй, точно тъй, сър — отговори псалтът. — Старият мистър Уансбъро живееше в Ноулсбъри и младият мистър Уансбъро също живее там.
— Казахте, че е член на енорийския съвет и отговаря за църковната канцелария, както баща му преди него. Не ми е съвсем ясно какво означава това?
— Наистина ли, сър? А пък сте от Лондон! Всяка енорийска църква определя един от членовете на съвета си да наблюдава църковната канцелария, като освен това е назначен и псалт. Псалтът е човек като мен (като се изключи фактът, че съм по-учен от мнозина от тях, макар и да не се хваля с това.) А наблюдателят на канцеларията обикновено е пост, който се дава на адвокатите, защото, ако има да се върши някаква работа, те са най-вече хората, които могат да я свършат. И в Лондон е така. Всяка енорийска църква си има наблюдател за канцеларията — можете да ми повярвате — и той непременно е адвокат.
— В такъв случай младият мистър Уансбъро е адвокат?
— Разбира се, сър — адвокат на Хай Стрийт в Ноулсбъри, в старата кантора на баща му. Колко пъти съм я мел и току ще видя стария господин, подкарал в тръс бялото си пони, тръгнал по работа, но пак имаше време да гледа наляво и надясно и всички го поздравяваха! Бог да ви поживи, известна личност беше той! Би преуспял и в Лондон!
— Далеч ли е оттук до Ноулсбъри?
— Не е близко, сър — заяви псалтът с тази преувеличена представа за разстоянията и трудностите, свързани с придвижването от едно място до друго, които са типични за всички провинциалисти. — Около пет мили, сигурен съм!
Все още беше рано преди обяд. Разполагах с достатъчно време, за да отида до Ноулсбъри и да се върна обратно в Уелмингам; и вероятно нямаше друг човек в града освен местния адвокат, който да може да ми даде сведения за личността и положението на майката на сър Пърсивъл преди брака й. Решавайки да тръгна незабавно пеша за Ноулсбъри, аз излязох от църковната канцелария.
— Най-любезно ви благодаря, сър — каза псалтът, когато мушнах в ръката му нещичко. — Наистина ли възнамерявате да извървите целия път до Ноулсбъри и обратно? Е, краката здраво ви държат — голяма благословия е това. Ето пътя. Няма как да го сбъркате. Жалко, че и аз не съм натам — приятно е да срещнеш в такова загубено място един джентълмен от Лондон. Човек научава туй-онуй. Довиждане, сър, и още веднъж любезно ви благодаря.
Разделихме се. Когато църквата остана зад мен, обърнах се и долу на пътя отново видях двамата мъже с още един, който се бе присъединил към тях. Това беше дребният, човек в черните дрехи, когото предната вечер бях проследил до гарата.
Тримата постояха малко, разговаряйки, после се разделиха. Мъжът в черно тръгна сам към Уелмингам — другите двама останаха заедно в очакване да ме последват веднага щом тръгна.
Продължих, без да показвам, че им обръщам внимание. В този момент не изпитвах някакво съзнателно раздразнение от тях, напротив — те съживиха гаснещите ми надежди. Изненадан от откриването на брачната регистрация, бях забравил извода, до който стигнах, когато забелязах мъжете край църковната канцелария. Тяхното повторно появяване ми напомни, че сър Пърсивъл е очаквал посещението ми в църквата на Стария Уелмингам като резултат от моя разговор с мисис Катърик — инак тон не би изпратил шпионите си да ме чакат там. Макар че вписаните данни изглеждаха както си му е редът, в тях имаше нещо гнило. Усещах, че в регистъра има нещо, което все още не бях открил.
X
След като църквата се изгуби от погледа ми, поех с бързи крачки към Ноулсбъри. В по-голямата си част пътят бе прав и равен. Погледнех ли назад, виждах двамата шпиони, които упорито ме следваха. Те поддържаха определено разстояние помежду си, но един-два пъти ускориха хода си, за да ме задминат, сетне спряха, посъветваха се и останаха на старото разстояние. Очевидно имаха нещо пред вид и, изглежда, се колебаеха или не можеха да се споразумеят как най-добре да го осъществят. Не можех да се досетя за намерението им, но твърде сериозно се съмнявах, че ще стигна до Ноулсбъри, без да ми се случи някаква неприятност. Тези съмнения се потвърдиха.
Тъкмо бях навлязъл в една уединена част от пътя с един остър завой на известно разстояние напред и бях стигнал до заключението (изчислявайки времето), че вече наближавам града, когато неочаквано чух стъпките на мъжете близо зад себе си.
Преди да мога да се обърна, единият от тях (този, който ме бе следил в Лондон) бързо мина от лявата ми страна и ме блъсна с рамото си. Явно съм бил по-вбесен от начина, по който той и спътникът му вървяха по петите ми по целия път от Стария Уелмингам, отколкото съм осъзнавал, защото за зла участ го ударих порядъчно с отворена длан. Той веднага се развика за помощ. Спътникът му, високият мъж с лесничейските дрехи, скочи от дясната ми страна и в следващия момент се оказах здраво притиснат от двамата негодяи насред пътя.
Убеждението, че ми е приготвен капан, и раздразнението от факта, че попаднах в него, за щастие ме възпряха да утежня положението си чрез един неравностоен бой с двамата, с единия от които, по всяка вероятност и сам да беше, че бих могъл да се преборя. Подтиснах първото инстинктивно движение, с което се бях опитал да ги отхвърля, и се огледах да видя дали наблизо няма някой, към когото бих могъл да се обърна за помощ.
В съседната нива работеше един селянин, който трябва да бе видял случилото се. Извиках му да дойде с нас в града. Той поклати упорито глава и се отдалечи по посока на къщичката зад пътя. В същото време мъжете, които ме държаха притиснат, заявиха намерението си да ме подведат под отговорност за физическо насилие. Вече бях успял да възвърна хладнокръвието си, за да проумея, че не трябва да оказвам съпротива. „Пуснете ме — казах — и ще дойда с вас в града.“ Мъжът с лесничейските дрехи грубо отказа, но по-ниският бе достатъчно досетлив, за да помисли за последиците и да не позволи на другаря си да се замесва в ненужна разпра. Той даде знак на другия, пуснаха ме и аз тръгнах между тях.
Стигнахме до завоя и там наблизо се виждаха предградията на Ноулсбъри. Един местен полицай вървеше по пътечката, успоредна на шосето. Мъжете веднага се обърнаха към него. Той отвърна, че съдията е в общината и каза да се явим веднага пред него.
Отидохме в общината. Съдебният чиновник нададе официална призовка и искът бе предявен срещу мен с обичайното за такива случаи преувеличение и изопачаване на истината. Съдията (един неприветлив човек, който с озлобление се наслаждаваше на дадената му власт) запита дали някой на пътя или наоколо не е бил очевидец на нападението и за голяма моя изненада ищецът призна за присъствието на селянина в нивата. Разбрах каква е целта на това признание от следващите думи на съдията. Той заяви, че ще остана
