мушна тежкия ключ на мястото му с вида на човек, който знае, че му предстои нещо трудно и не си вярва напълно, че ще успее да го извърши.
— Принуден съм да ви въведа оттук, сър — поясни той, — защото вратата на канцеларията откъм църквата е залостена. Иначе бихме могли да минем през църквата. Ама че проклета ключалка! Бива си я за врата на затвор — колко пъти е запъвала, ако знаете, и трябва да се смени с нова. Най-малко петдесет пъти съм го казвал на църковния настоятел. А той все «Ще видя» и ей го на — нищо не прави. Ах, загубено място е туй. Не е като Лондон, нали, сър? Бог да в поживи, а ние тук всички сме заспали. Не сме в крак с времето.
След като повъртя насам-натам ключа, тежката ключалка поддаде и той отвори вратата. Канцеларията бе по-голяма, отколкото предполагах, съдейки само отвън. Беше мрачна, плесенясала, тъжна стара стая със скосен гредоред. По протежение на две от стените й, по-близките до вътрешността на църквата, бяха вградени тежки дървени шкафове с рафтове, проядени от червеите и грохнали от старост. В единия от ъглите на тези шкафове висяха няколко църковни столи, щръкнали в краищата като някаква непривична драперия. Под столите на пода се намираха три сандъка с полуотворени капаци и от всичките им пукнатини и цепнатини стърчеше слама. Зад тях в един ъгъл имаше куп прашясала хартия, част от нея беше голяма и навита на рула като архитектурни планове, другата беше небрежно струпана като документи или писма. Стаята някога се е осветявала от странично прозорче, зазидано сега и заменено от малък стъклен отвор на тавана. Атмосферата бе тежка и душна, станала още по-подтискаща от затварянето на вратата, която водеше към църквата. Тази врата също бе от здрав дъб и бе залостена отгоре и отдолу.
— Можеше да бъде по-подреденичко, нали, сър? — заяви жизнерадостният псалт. — Но когато човек е на такова загубено място, какво може да направи? Ами да, я вижте само тия сандъци. Тъй си седят от една година, че може и повече да е, и чакат да ги изпратим в Лондон; ей ги на, само правят боклук и ще си останат тук, докато ги държат пироните. Ще ви кажа нещо, сър. Както споменах вече, това не е Лондон. Тук всички сме заспали. Бог да ви поживи, не сме в крак а времето ние!
— Какво има в сандъците? — попитах аз.
— Части от дърворезбата на амвона, икони от олтара и от галерията, където е органът — поясни псалтът. — Образите на дванадесетте апостоли върху дърво и ни един не е запазен. Всичките са изпотрошени, надупчени от дървоядите, а в краищата направо се разпадат. Крехки са като порцелан, сър, а са стари колкото църквата, ако не и по-стари от нея.
— А защо щяхте да ги изпращате в Лондон? За реставрация ли?
— Точно тъй, сър — за реставрация, а на тези, които са напълно повредени, трябваше да се направят копия. Но ей на, бог да ви поживи, парите не стигнаха и сега чакат нови волни пожертвувания, ама няма кой да ги направи. Тая работа стана преди една година, сър. Шестима джентълмени се събраха на вечеря в хотела на новия град. Държаха речи, взеха решения, подписаха се под тях и напечатаха хиляди листовки. Хубави листовки, сър, изписани в готически шрифт с червено мастило, в които се казваше, че е срамота да не се ремонтира църквата и да не се реставрират резбите и така нататък. Ей ги на листовките, дето не можахме да ги раздадем, и плановете на архитектите със сметките, и цялата кореспонденция, заради която всички се изпокараха и накрая споровете свършиха там в ъгъла зад сандъците. Отначало капна някоя и друга пара, но може ли човек да очаква нещо добро извън Лондон? Стигна колкото да опаковаме изпочупените резби, да платим за плановете, на печатаря и толкоз — ни пени повече не остана. Седят си там нещата, както вече ви казах. Няма къде другаде да ги държим — никой в навия град не го е грижа за нас. Загубено място е туй, а ей на и канцеларията е цялата наопаки — и кой да помогне, питам аз?
Нетърпението ми да видя регистъра ме накара да не поощря бъбривостта на стареца. Съгласих се, че никой не би помогнал да се оправи бъркотията на църковната канцелария, и след това предложих без повече бавене да пристъпим към нашата работа.
— Аа, брачният регистър, да — каза псалтът, като извади малка връзка ключове от джоба си. — Много ли назад ще търсите, сър?
Мариан ми бе съобщила възрастта на сър Пърсивъл, когато говорихме за годежа му с Лора. Тогава ми бе казала, че е на четиридесет и пет години. Изчислявайки назад, като включих и изтеклата междувременно година, открих, че трябва да е роден през 1804-а и че мога спокойно да започна преглеждането на регистъра от тази дата.
— Искам да започна с 1804 година — казах аз.
— А оттам накъде, сър — попита псалтът. — Напред или назад?
— От 1804 година назад.
Той отвори вратата на един от шкафовете — този, от чиято страна бяха окачени столите — и извади голям том, подвързан с омазнена кафява кожа. Поразих се от несигурното място, където се пазеше регистърът. Вратата на шкафа бе изкривена и напукана от годините, а ключалката му беше съвсем малка и обикновена. Бих могъл лесно да я отворя с бастуна, който държал в ръката си.
— Смятате ли, че това е достатъчно надеждно място за съхранението на регистъра? — запитах аз. — Такава важна книга би трябвало да бъде защитена с по-добра ключалка и внимателно пазена в железен сейф.
— Хм, колко странно! — възкликна псалтът, като затвори книгата точно след като я беше отворил и плесна весело с ръка по корицата й. — Точно същото казваше старият ми господар преди много, много години, когато бях младеж. «Защо регистърът»(имайки пред вид точно този регистър, който е под ръката ми) не се пази в железен сейф?“ Най-малко сто пъти ми го е казвал. На времето той беше адвокат, сър, но изпълняваше също и длъжността на псалт към църковната канцелария. Фин, сърдечен стар джентълмен, такива като него няма много. Докато беше жив, държеше копие от тази книга в кантората си в Ноулсбъри и най-редовно го пращаше тук, за да се впишат новите данни. Може и да не повярвате, но той си имаше определени дни — един-два пъти на всяко тримесечие, и идваше сам тук в църквата на бялото си старо пони, за да провери със собствените си очи и ръце дали всичко е вярно. „Откъде мога да знам — обичаше да казва той, — че някой няма да открадне или да унищожи регистъра от тази канцелария? Защо не се съхранява в железен сейф? Защо не мога да накарам другите да бъдат внимателни като мен? Някой ден ще се случи нещо и когато регистърът изчезне, енорията ще оцени стойността на моето копие.“ След това си смръкваше от енфието и се оглеждаше самоуверено като лорд. Ах, трудно могат да се намерят сега хора, които да вършат работата си, както той я вършеше. Човек може и в Лондон да иде и пак да не намери такъв. Коя година казахте, сър? Хиляда осемстотин и коя?
— Хиляда осемстотин и четвърта — отговорих аз, решавайки да не давам повече възможност на стареца да бъбри, докато не приключа с разглеждането на регистъра.
Псалтът си сложи очилата и започна да разгръща страниците, като най-внимателно плюнчеше палеца и показалеца си на всяка трета страница.
— Ето, сър — каза той, като отново шляпна весело отворената книга. — Ето годината, която ви интересува.
Тъй като не знаех в кой месец е роден сър Пърсивъл, започнах отзад напред. Регистърът беше от стария вид. Всички данни бяха вписани на ръка, като помежду си бяха отделени с мастилена линия от единия до другия край на страницата.
Стигнах до началото на 1804 година, без да срещна регистрацията на брака, и после продължих нататък — декември 1803, ноември, октомври…
Не! Започнах да разлиствам страниците от септември. И там открих търсеното. Погледнах внимателно вписаните данни. Те се намираха най-долу на страницата и поради липса на място бяха сбити, в сравнение с останалите брачни регистрации. Предходната привлече вниманието ми с обстоятелството, че малкото име на младоженеца беше като моето. А следващата регистрация, с която започваше новата страница, се отличаваше с голямото си място, тъй като бяха вписани едновременно браковете на двама братя. Регистрацията на брака на сър Феликс Глайд не се открояваше с нищо освен с тясното пространство, на което беше сбита в дъното на страницата. Сведението за съпругата му бе обичайното за такива случаи. За нея бе писано: „Сесилия Джейнс Елстър, живееща в Парк Вю Котиджис, Ноулсбъри, единствена дъщеря на Патрик Елстър, родом от Бат.“
Записах тези данни в бележника си, изпълнен с несигурност и разочарование за това, което трябваше да правя оттук нататък. Въобразявал си бях, че тайната е вече в ръцете ми, а сега тя изглеждаше по- недостижима от всякога.
