— Смажете го заради себе си — каза тя, — а после елате тук и ще видите какво ще ви кажа.
Тя изрече тези думи, както не беше говорила досега — бързо, гневно, отмъстително. Бях раздвижил в бърлогата й дългогодишната, стаена като змия омраза, но само за секунда. Като дебнещото влечуго тя скочи към мен в мига, когато мисис Катърик се наклони напред към мястото, където седях. И като дебнещо влечуго се изгуби от погледа й в мига, в който тя отново зае предишното си положение в креслото.
— Няма да ми се доверите? — запитах я.
— Не.
— Страхувате се?
— Така ли ви изглеждам?
— Вие се страхувате от сър Пърсивъл Глайд?
— Наистина ли?
Лицето й отново започна да се покрива с червенина и ръцете й заприглаждаха роклята. Продължавах да навлизам все по-надълбоко; говорех, без да спирам.
— Сър Пърсивъл има високо положение в обществото — казах аз. — Не би било чудно, ако се страхувахте от него. Той е силен човек, баронет, притежател на хубаво имение, потомък на изтъкнат род…
Неописуемо бе изумлението ми, когато тя избухна в смях.
— Да — повтори тя с горчива и категорична ненавист. — Баронет, притежател на хубаво имение, потомък на изтъкнат род. Да, наистина! Изтъкнат род — особено по майчина линия.
Нямах време да разсъждавам върху думите, които току-що й се бяха изплъзнали. Можах само да усетя, че си струваше да помисля върху тях, след като изляза от дома й.
— Не съм дошъл тук, за да водя спор с вас по семейни въпроси — казах й. — Не зная нищо за майката на сър Пърсивъл…
— Толкова знаете и за самия сър Пърсивъл — прекъсна ме тя рязко.
— Съветвам ви да не бъдете тъй сигурна в това — вметнах аз. — Зная някои неща за него и подозирам много повече.
— Какво подозирате?
— Ще ви кажа какво не подозирам. Не подозирам, че той е бащата на Ан.
Тя скочи на крака и приближи към мен, обхваната от ярост.
— Как смеете да ми говорите за бащата на Ан! Как смеете да казвате кой е бил баща й и кой не е бил! — изкрещя тя, а лицето и гласът й бяха изпълнени с негодувание.
— Тайната между вас и сър Пърсивъл е съвсем друга — продължих въпреки всичко аз. — Загадката, която хвърля петно върху живота на сър Пърсивъл, не е родена с дъщеря ви и не е приключила с нейната смърт.
Тя се отдръпна.
— Идете си! — каза ми, сочейки неумолимо към вратата.
— Никакво чувство за детето не е имало във вашето или неговото сърце — продължих аз, решен да я притисна докрай. — Никакво чувство за греховна любов не ви е свързвало, когато сте се срещали скришом, когато вашият съпруг ви е сварил да си шепнете край църковната канцелария.
Ръката, с която сочеше, изведнъж се отпусна и ярката червенина на гнева се отдръпна от лицето й, докато говорех. Видях настъпващата промяна — видях как суровата, твърда, безстрашна, изпълнена със самообладание жена се свива пред ужаса, на който цялата й решителност не можеше да устои, когато изрекох последните думи — „църковната канцелария“.
Минута или две се гледахме в мълчание. Заговорих пръв:
— Все още ли отказвате да ми се доверите?
Тя не можа да върне естествения цвят на лицето си, но гласът й прозвуча спокойно; когато ми отговори, отново бе обладана от предизвикателното си хладнокръвие:
— Категорично отказвам.
— Все още ли настоявате да си отида?
— Да, идете си и никога не се връщайте.
Тръгнах към вратата, забавих се за миг, преди да я отворя, и се обърнах, за да я погледна отново.
— Може би ще ми се наложи да ви донеса вести за сър Пърсивъл, които не очаквате — казах аз. — В такъв случай ще дойда отново.
— Няма вести, свързани със сър Пърсивъл, които да не очаквам с изключение на… — Тя замълча, бледото й лице помръкна и тихо, крадешком, като котка се върна на стола си. — С изключение на вестта за неговата смърт — каза, сядайки отново, при което ироничната усмивка пак затрептя на жестоките й устни, а лукавият израз на омразата се изписа в глъбините на тежкия й поглед.
Когато отварях вратата на стаята, за да изляза, тя ме стрелна бързо с очи. Жестоката усмивка бавно разтегна устните й; премери ме от главата до петите с необичайно, тайно любопитство; цялото й лице подсказваше някакво неописуемо зло предположение. Дали не преценяваше дълбоко в себе си младостта и енергията ми, силата на нанесеното ми оскърбление и границите на моето самообладание? Дали не си мислеше докъде биха могли да ме доведат те, ако сър Пърсивъл и аз все пак някога се срещнем? Само подозрението затова ме накара да я напусна, без да се отронят от устните ми дори обичайните думи за сбогуване. Без да си кажем нищо повече, аз излязох от стаята.
Когато отварях външната врата, видях същия свещеник да минава отново, пресичайки обратно площада. Изчаках на прага, за да му дам възможност да мине, и в същото време се обърнах към прозореца на гостната.
Мисис Катърик бе чула приближаването на стъпките му сред тишината на това самотно място и отново в очакване бе застанала до прозореца. Цялата мощ на ужасните чувства, пробудени в сърцето на тази жена, не можеше Да я накара да разхлаби за миг дори изпълнената с отчаяние сила, с която се бе вкопчила в малкото обществено признание, извоювано с цената на неимоверни усилия, продължили дълги, дълги години. Ето я отново — стоеше там, преди още да е изтекла минута, откакто бях тръгнал, заела позиция, и като израз на елементарна учтивост свещеникът й се поклони повторно. Той отново вдигна шапката си. Видях как жестокото, призрачно лице на прозореца се омекотява, озарено от признателна гордост; видях главата с мрачната черна шапчица да кимва тържествено в отговор. Свещеникът я бе поздравил в мое присъствие и при това два пъти през този ден!
IX
Напуснах къщата, усещайки, че мисис Катърик ми бе помогнала да направя една крачка напред пряко волята си. Преди да стигна до завоя, който извеждаше от площада, вниманието ми бе неочаквано привлечено от шума на затваряща се врата.
Обърнах се и видях един дребен човечец, облечен в черно, да стои на стъпалата на къщата, която, доколкото можех да преценя, се намираше до жилището на мисис Катърик. Човекът въобще не се поколеба накъде да тръгне — приближаваше бързо към завоя, където бях спрял. Разпознах го — това бе служителят от адвокатската кантора, който бе вървял пред мен при посещението ми в Блакуотър Парк и се бе опитал да ме предизвика към кавга, когато го попитах дали мога да разгледам къщата.
Останах на мястото си, за да разбера дали иска да ме доближи и да ме заговори. За моя изненада той отмина бързо, без да каже дума, без дори да ме погледне. Това бе в такъв разрез с действията, които имах основание да очаквам от негова страна, че аз пък реших да не го изпускам от очи и да се опитам да разбера с какви поръчения е натоварен сега. Без да се тревожа дали ме вижда, или не, тръгнах след него. Той не се обърна нито веднъж и ме отведе направо на гарата.
Влакът щеше да потегли и двама-трима закъснели пътници се бяха скупчили пред малкото гише, през което се издаваха билетите. Присъединих се към тях и чух ясно, че служителят от адвокатската кантора иска билет за Блакуотър. Преди да си тръгна, се уверих, че наистина отпътува с влака.
Само по един начин можех да тълкувам току-що видяното и чутото. Напълно сигурен бях, че човекът излезе от къща в съседство с жилището на мисис Катърик. Вероятно там се е бил настанил като наемател по нареждане на сър Пърсивъл, който очакваше, че рано или късно моите разследвания ще ме накарат да се свържа с мисис Катърик. Несъмнено ме е видял как влизам и излизам и бе отпътувал с първия влак, за да
