предаде съобщението си в Блакуотър Парк, където сър Пърсивъл вероятно бе отседнал (предполагах, че той очевидно знаеше за моите действия), за да ме причаква, ако се върна в Хампшър. По всичко личеше, че не оставаше много време до деня, когато двамата щяхме да се срещнем.
Какъвто и обрат да бе предопределен на събитията, аз бях решил да следвам целта си докрая, без да се спирам или да се обръщам заради сър Пърсивъл или който и да е друг. Голямата отговорност, която ми тежеше неимоверно в Лондон — отговорността да ръководя, и най-незначителните си действия така, че да предотвратя всяка зла случайност да бъде открито Лориното убежище, — не съществуваше тук в Хампшър. Можех да се движа спокойно из Уелмингам и извън него, а ако от непредвидливост пропуснех да взема някакви предпазни мерки, непосредствените последствия поне щяха да бъдат насочени само срещу мен.
Когато напуснах гарата, зимната вечер бе вече настъпила. Едва ли щях да имам голяма полза, ако продължех разследванията си след мръкнало в това непознато място. Поради това се отправих към най- близкия хотел, поръчах си вечеря и наех стая за нощта. След туй писах на Мариан, за да й съобщя, че съм жив и здрав и че имам някакви перспективи за успех. Преди да замина, й бях дал указание да адресира първото си писмо до мен (писмото, което очаквах да получа на следната утрин) до „Пощата, Уелмингам“ и сега я помолих да изпрати и второто си писмо на същия адрес. Можех да го получа без затруднения, като пиша на пощенския началник, ако случайно не съм в града, когато то пристигне.
Столовата на хотела, когато вечерята напредна, остана безлюдна. Можех да размишлявам върху това, което бях извършил този следобед необезпокояван, сякаш бях у дома си. Преди да си легна, внимателно обмислих необичайния си разговор с мисис Катърик и без бързане потвърдих заключенията, които бях направил припряно в първата половина на деня.
Канцеларията при църквата на Стария Уелмингам бе изходната точка, където бавно се върнаха разсъжденията ми след всичко, което бях чул мисис Катърик да казва и я бях видял да върши.
Когато мисис Клемънтс спомена за първи път пред мен за църковната канцелария, реших, че това е най-странното място, което сър Пърсивъл е могъл да избере за своите тайни срещи с жената на псалта. Именно под влияние на това впечатление, а не по друга причина, споменах най-преднамерено пред мисис Катърик „църковната канцелария“ — това бе една от по-незначителните подробности в историята, която забелязах, докато говорех. Готов бях да чуя объркан или ядосан отговор, но пълният ужас, който я обхвана при тези думи, ме изненада невероятно. Отдавна свързвах тайната на сър Пърсивъл с прикриването на сериозно престъпление, за което мисис Катърик знае, но по-нататък от това не бях стигнал. Сега пристъпът на ужас, обхванал жената, свързваше престъплението пряко или косвено с църковната канцелария и ме убеждаваше, че тя не е била само негова свидетелка, а извън всякакво съмнение и съучастничка.
В какво се е състояло престъплението? Всичко сочеше, че освен опасността в него е имало и нещо низко, защото иначе мисис Катърик не би повторила собствените ми думи за положението и властта на сър Пърсивъл с явното презрение, което отчетливо изрази. В такъв случай това бе долно и опасно престъпление, в което тя имаше дял и което бе свързано е църковната канцелария.
Следващото съображение, което трябваше да разгледам, ме придвижи още една крачка напред. Неприкритата ненавист на мисис Катърик към сър Пърсивъл явно бе насочена и към майка му. Тя бе споменала с горчив сарказъм изтъкнатия род, от който той произхождаше „особено по майчина линия“. Що значеше това? За него можеше да има само две обяснения. Или майка му не е била родена аристократка, или репутацията й е била накърнена от някакво скрито петно, за което мисис Катърик и сър Пърсивъл са знаели. Можех да проверя първото обяснение, като погледна брачния регистър и по този начин открия моминското й име и родословието й, преди да продължа по-нататък.
От друга страна, ако второто предположение бе вярното, какво би могло да накърни репутацията й? Спомняйки си разказаното от Мариан за бащата и майката на сър Пърсивъл и за подозрително изолирания от обществото живот, който са водили двамата, сега се запитах възможно ли бе майка му въобще да не се е омъжвала. Тук отново брачният регистър можеше да ми покаже дали това подозрение се основава на някаква истина. Но къде можех да го намеря? В този момент се върнах отново към направените вече заключения и по пътя на същата логика, която ме доведе до мястото на скритото престъпление, реших, че регистърът също се намира в канцеларията на църквата в Стария Уелмингам.
Това бяха резултатите от разговора ми с мисис Катърик — това бяха различни съображения, сочещи настоятелно към едно място, което „определи посоката на действията ми през следващия ден.
Утринта бе облачна и свъсена, но не валеше дъжд. Оставих чантата си в хотела и след като разпитах за пътя, отправих се пеша към църквата на Стария Уелмингам.
Разстоянието беше повече от две мили по нанагорнище. На върха на хълма се издигаше църквата — стара, похабена от годините сграда, с тежки подпори отстрани и тромава, квадратна кула отпред. Канцеларията бе залепена за гърба й и, изглежда, бе строена по същото време. Около сградата тук-там се виждаха останките от селото, където някога бе обитавал съпругът на мисис Клемънтс и чиито жители отдавна го бяха напуснали, преселвайки се в новия град. Една част от празните къщи бяха съборени до външните им стени, други бяха оставени на разрухата на годините, а в някои все още живееха хора, очевидно от най-бедните прослойки. Гледката бе печална и все пак въпреки развалините не колкото съвременния град, който току-що бях напуснал. Тук погледът можеше да се отпусне сред кафявия, разлюлян от вятъра кръгозор на околните нивя — дърветата, макар и голи, нарушаваха монотонността на гледката и подсказваха на душата, че лятото и неговите цветове все пак ще дойдат.
Като излязох откъм задната част на църквата и тръгнах покрай някои от съборените къщички, търсейки човек, който да ме упъти към псалта, видях как двама мъже надничат иззад една стена към мен. По-високият от тях — як мъжага, облечен като лесничей, ми беше непознат. Другият бе един от мъжете, проследили ме в Лондон, когато излязох от кантората на мистър Кърл. Тогава специално го загледах и сега бях сигурен, че не греша в предположението си.
Нито той, нито спътникът му се опитаха да ме заговорят. Държаха се на почетно разстояние, но поводът за присъствието им в района на църквата бе повече от ясен. Бе точно тъй, както се бях досетил — сър Пърсивъл вече се бе подготвил за мен. Предната вечер са му съобщили за посещението ми при мисис Катърик и тези двамата бяха поставени на стража около църквата в очакване да се появя в Стария Уелмингам. Ако исках допълнително доказателство, че най-сетне разследванията ми са се насочили правилно, предприетият план за моето следене ми ги достави.
Отдалечих се от църквата, докато стигнах до една от обитаваните къщи с малка зеленчукова градина до нея, където работеше някакъв човек. Той ме упъти към жилището на псалта, което се намираше малко по- нататък, на края на изоставеното село. Той си беше у дома и тъкмо си обличаше балтона. Това бе един жизнерадостен, непринуден възрастен човек, който говореше високо и имаше много ниско мнение (както скоро открих) за мястото, където живееше, и едно щастливо чувство на превъзходство спрямо съседите си поради факта, че някога бе ходил в Лондон.
— Хубаво е, че дойдохте раничко, сър — каза старецът, когато му съобщих целта на посещението си. — Трябваше да изляза още преди десет минути. Енорийски дела, сър, а доста път трябва да измина, докато ги приключа, като се има пред вид и възрастта ми. Но слава богу, краката все още ме държат. Докато човек не се откаже от краката си, има хляб в него. Не мислите ли и вие така, сър?
Докато говореше, той взе ключовете си от една кука зад огнището и заключи вратата на къщичката си зад нас.
— У дома няма никой, който да се грижи за домакинството ми — заяви псалтът, явно щастлив, че е освободен от всякакво семейно бреме. — Жена ми е там, в църковното гробище, а децата се изпожениха. Ужасно място, нали, сър? Но енорията е голяма — не всеки би могъл да се оправи като мен с работата. Трябва да е учил човек, пък аз съм дал своето, че и отгоре. Мога да говоря на чист английски език като кралицата (господ да я благослови), а това е къде-къде повече, отколкото мнозина тук знаят. Вие сте от Лондон, предполагам, сър? Бях в Лондон преди двадесет и пет години. Е и какво ново има там сега, ако обичате да ми кажете?
Бъбрейки тъй, той ме поведе обратно към канцеларията. Огледах се, за да видя дали двамата шпиони са все още наблизо. Никъде не ги забелязах. След като бяха разбрали, че отивам при псалта, те сигурно се бяха скрили, за да могат свободно да следят следващите ми действия.
Вратата на църковната канцелария беше от здрав, стар дъб, обкована с големи гвоздеи, и псалтът
