Главата ми се замая; хванах се за бюрото, за да не падна. От всички минали през ума ми подозрения по отношение На този готов на всичко човек нито едно не е било близко до истината. Мисълта, че той въобще не е сър Пърсивъл Глайд и че няма по-големи претенции към баронетството и Блакуотър Парк от най-бедния селяк, който работи в земите му, не ми бе хрумвала ни веднъж. В един момент бях предположил, че може би е бащата на Ан Катърик; в друг, че може би е бил съпруг на Ан Катърик; престъплението, за което той наистина бе отговорен от началото до края, бе останало извън обсега и на най-смелите полети на въображението ми.
Долните средства, чрез които бе извършена измамата, размерът и наглостта на престъплението, което тя представляваше, ужасът от последиците, свързани с разкритието, ме потресоха. Кой би могъл сега да се учудва на бруталността, с която действуваше тази отрепка — на окаяните мятания между отвратителната двойственост и безразсъдното насилие, на лудостта на гузното му съмнение, което го бе накарало да затвори Ан Катърик в приюта за душевноболни и го бе тласнало към злокобния заговор срещу собствената му жена само защото е подозирал, че те знаят ужасната му тайна? Откритието на тази тайна в миналото би могло да го изпрати на бесилото, сега можеше да го изпрати на доживотна каторга. Разкритието на тази тайна, дори ако пострадавшите от неговата измама му спестяха наказанията на закона, би го лишило наведнъж от името, ранга, имението и цялото социално положение, което си бе присвоил. Това беше Тайната и тя бе моя! Една моя дума и сбогом на къщата, земите, баронетската титла; една моя дума и той щеше да бъде прокуден от света — безименен, без пукната пара, отхвърлен от всички. Цялото бъдеще на този човек бе на устните ми и той вече го знаеше също тъй добре както и аз.
Тази последна мисъл ме накара да се опомня. Интереси, много по-скъпи от моите собствени, зависеха от предпазливостта, която сега трябваше да ръководи и най-малките ми действия. Нямаше подлост, която сър Пърсивъл не би се опитал да извърши спрямо мен. В опасността и отчаянието на своето положение той не би се спрял пред никакви рискове, не би се поколебал пред никакво престъпление — не би се двоумил буквално пред нищо, за да се спаси.
Премислих секунда. Първото нещо, което трябваше да сторя, бе да осигуря писмено доказателство за току-що направеното от мен откритие и да го дам на съхранение там, където сър Пърсивъл не би могъл да се добере до него, в случай че му се случи нещо лошо. Копието от регистъра бе на сигурно място в трезора на мистър Уансбъро. Но оригиналът в църковната канцелария, както сам видях, съвсем не беше в безопасност.
При това положение реших да се върна в църквата, да се обърна отново към псалта и начаса да взема необходимия дубликат от регистъра. Тогава все още не ми бе известно, че е необходимо правно заверено копие и че никакъв документ, който сам съм си извадил, не може да бъде зачетен като доказателство. Не бях осведомен за това и решението да запазя в тайна действията си не ми позволи да задам въпросите, които биха могли да ми дадат нужната информация. Единственото нещо, което ме вълнуваше сега, бе да се върна в Стария Уелмингам. Извиних се, както можах, за тревогата, обхванала лицето и поведението ми, която мистър Уансбъро вече бе забелязал, оставих необходимата такса на масата му, уговорих се, че ще му пиша след един-два дни и излязох от кантората със замаяна глава, сгорещен като при треска.
Тъкмо притъмняваше. Мина ми през ум, че може отново да ме проследят и да ме нападнат по пътя. Бастунът ми бе съвсем лек и едва ли можеше да ми послужи за отбрана. Преди да напусна Ноулсбъри, се отбих и си купих една здрава, къса тояга, удебелена в горния край. С това простичко оръжие можех да изляза насреща на всеки, който се опиташе да ме спре. Ако ме нападнеха неколцина, можех да разчитам на петите си. Като ученик бях известен бегач, а и не ми липсваше практика от преживяванията ми в Централна Америка.
Тръгнах от града с бърз ход, държейки средата на пътя. Леко ръмеше и отначало не ми бе възможно да разбера дали ме следят. Но когато стигнах на около две мили от църквата, видях как покрай мен в дъжда изтича някакъв мъж и после чух как затръшна шумно портата на една оградена нива край пътя. Продължих напред, хванал здраво тоягата в ръка, наострил уши, взирайки се в ръмящия дъжд и тъмнината. Не бях изминал и сто ярда, когато откъм живия плет вдясно се чу шум и трима мъже изскочиха на пътя.
Дръпнах се веднага на пътечката за пешеходци. Двамата, които вървяха напред, отминаха, преди да се осъзнаят. Но третият беше бърз като светкавица. Той спря, извърна се и ме удари с пръчката си. Ударът му беше наслуки и не беше силен. Улучи ме в лявото рамо. Аз му го върнах тежко по главата. Той се олюля и се блъсна в двамата си спътници точно когато те бяха се впуснали срещу ми. Това обстоятелство ми даде малка преднина. Измъкнах се от тях и хукнах с все сили по средата на пътя.
Двамината затичаха след мен. Те бяха добри бегачи; пътят бе гладък и равен и през първите пет минути или повече усещах, че могат да ме догонят. Рисковано беше да се тича дълго в мрака. Едвам различавах тъмната черна линия на плетовете от двете ми страни и можех да се просна при най-незначителното препятствие, изпречило се на пътя ми. Скоро усетих, че земята се променя — при един завой слизаше надолу и след това отново се издигаше. По нанадолнището мъжете почти ме настигнаха, но нагоре аз започнах да увеличавам разстоянието помежду ни. Бързият, ритмичен тропот на краката им се чуваше все по-приглушено и по звука пресметнах, че имам достатъчно преднина, за да хвана през нивите и те да ме отминат в тъмнината. Отклонявайки се по пътечката за пешеходци, аз се насочих към първата пролука, която по-скоро усетих, отколкото видях в плета. Оказа се, че портичката е затворена. Прескочих и озовавайки се в една нива, закрачих напряко през нея с гръб към пътя. Чух как мъжете минаха покрай портичката, все още тичайки, а подир минута единият извика на другия да се върне. Сега вече бе без значение какво ще правят. Не ме виждаха и не ме чуваха. Продължих все така през нивата и когато стигнах другия й край, спрях се за минута да си поема дъх.
Немислимо бе да изляза отново на пътя, но въпреки всичко бях твърдо решен да стигна тази вечер до Стария Уелмингам. Нямаше нито луна, нито звезди, за да ми сочат пътя. Знаех само, че излизайки от Ноулсбъри, вятърът и дъждът идеха откъм гърба ми и ако продължавах да вървя тъй, че да ги усещам в гърба си, най-малкото щях да бъда сигурен, че не се движа в погрешна посока.
Следвайки този план, продължих през полята — без да срещам други препятствия освен плетове, ями и гъсталаци, които от време на време ме заставяха да изменям за малко посоката, — докато се озовах на някакво хълмче, спускащо се стръмно надолу. Смъкнах се, проврях се през един плет и излязох на някаква пътечка. Тъй като, напускайки пътя, бях завил надясно, сега свих вляво, като по този начин се надявах да изляза по посоката, от която се бях отклонил. След като вървях десетина минути по калната криволичеща пътека, видях една селска къща, чийто прозорец светеше. Градинската й порта бе пред мен и веднага влязох, за да попитам за пътя.
Преди да успея да почукам, вратата ненадейно се отвори и някакъв мъж излезе тичешком от нея със запален фенер в ръката. Той се спря и го вдигна, за да ме огледа. И двамата се стреснахме, когато се видяхме. Скитанията ми ме бяха извели в покрайнините на селото откъм долната му страна. Отново бях в Стария Уелмингам и човекът с фенера не бе друг, а именно моят познат от сутринта — енорийският псалт.
Държането му ми се стори твърде променено през промеждутъка от последната ни среща. Той изглеждаше объркан, румените му бузи бяха силно зачервени и първите думи, които изрече, бяха съвсем неясни за мен.
— Къде са ключовете? — попита той. — Вие ли ги взехте?
— Какви ключове? — повторих аз. — Току-що идвам от Ноулсбъри. За какви ключове говорите?
— Ключовете от църковната канцелария. Бог да ни е на помощ, какво ще правя? Ключовете изчезнаха! Чувате ли? — извика старецът, като от вълнение започна да размахва срещу мен фенера. — Ключовете изчезнаха.
— Как? Кога? Кой може да ги е взел?
— Не знам — каза псалтът, като се взираше обезумял в мрака. — Тъкмо се прибрах. Сутринта ви казах, че ми предстои дълъг ден. Заключих вратата и затворих прозореца. А сега е отворен. Прозорецът е отворен. Вижте! Някой е влязъл и е взел ключовете.
Той се обърна към прозореца, за да ми покаже, че зее широко. Вратичката на фенера се отвори, докато той го клатеше, и вятърът изгаси свещта.
— Вземете друга светлина — казах аз — и да отидем в канцеларията. Бързо, бързо!
Поведох го припряно към къщата. Подлостта, която имах пълно основание да очаквам, подлостта, която можеше да ме лиши от всички спечелени преимущества, може би вече се извършваше в този момент.
