подследствен до призоваването на свидетеля, като същевременно изяви желание да ме пусне дотогава под гаранция, ако разполагам със сериозно поръчителство. В случай, че ме познаваха в града, това би било достатъчно, за да ме освободи; но тъй като бях съвършено непознат, трябваше да намеря надежден гарант.

Сега пред мен се разкри целият смисъл на заговора: наредено бе тъй, че да остана подследствен в град, където никой не ме познаваше и не можех да се надявам да намеря гарант. Следващото съдебно заседание бе след три дни. Ала докато бях задържан, сър Пърсивъл можеше да пусне в действие всички средства, с които да попречи на по-нататъшните ми действия — може би дори и да изчезне напълно, без да се страхува, че ще му попреча. След изтичането на трите дни искът несъмнено щеше да бъде оттеглен и свидетелските показания нямаше да послужат никому.

Негодуванието ми, бих могъл почти да кажа отчаянието ми от тази злонамерена спънка — толкова низка и дребна в същността си и все пак толкова обезсърчителна и сериозна, що се отнася до евентуалните последствия — първоначално ме направи напълно неспособен да разсъждавам как най-добре бих могъл да разреша дилемата, пред която бях изправен. Имах неблагоразумието да поискам пособия за писане, за да изложа лично пред съдията истинското си положение. Осъзнах безнадеждността и безсмислието на това хрумване чак след като бях написал вече първите встъпителни редове. Едва когато захвърлих настрани листата, едва когато (срамувам се да го кажа) раздразнението почти ме бе направило безпомощен, изведнъж ми мина през ум нещо, което сър Пърсивъл вероятно не бе предвидил и което би могло да ми върне свободата след няколко часа. Реших да съобщя за положението, в което се намирах, на мистър Досън от Оук Лодж.

Може би помните, че посетих дома на този джентълмен при първите си разследвания в околностите на Блакуотър Парк и му връчих писмо от мис Халкъм, в което тя най-убедително ме представяше на неговото любезно внимание. Сега писах, позовавайки се на това писмо и на това, което бях вече споделил с мистър Досън за деликатното и опасно естество на моите разследвания. Без да му откривам истината за Лора, бях споделил, че задачата ми е от изключително значение за лични семейни интереси, които засягат мис Халкъм. Също тъй предпазливо сега обясних причината за присъствието ми в Ноулсбъри и предоставих на лекаря сам да реши дали оказаното ми доверие от една дама, която той добре познаваше, и проявеното към мен гостоприемство в собствения му дом ми даваха право да го помоля да ми се притече на помощ в място, където нямах никакви приятели.

Получих разрешение да наема пратеник, който да отпътува веднага с писмото ми и евентуално да доведе лекаря със същата кола. Оук Лодж се намираше по пътя между Ноулсбъри и Блакуотър. Човекът заяви, че може да стигне дотам за четиридесет минути и след още толкова да се върне заедно с мистър Досън. Поръчах му да потърси доктора, където и да се намира той, и зачаках резултата с цялото си търпение и надежда, които можех да призова.

Нямаше един и половина часа, когато пратеникът тръгна. Преди три и половина той се върна и доведе лекаря със себе си. Любезността на мистър Досън и тактичността, с която погледна на своята готовност за съдействие като на нещо, разбиращо се от само себе си, ме покориха. Исканата гаранция бе дадена и незабавно приета. Преди още да бе станало четири часът, аз вече се ръкувах сърдечно с добрия стар доктор — отново свободен — на улиците на Ноулсбъри.

Мистър Досън гостоприемно ме покани да отида с него в Оук Лодж и да пренощувам там. Можах само да отговоря, че не разполагам със собственото си време и го помолих да ми позволи да го посетя след няколко дни, когато бих могъл отново да изразя благодарността си и да му дам обясненията, които му дължах, но които сега не бях в състояние да направя. Разделихме се, уверявайки се взаимно в дружеските си чувства, и аз веднага се отправих към кантората на мистър Уансбъро на Хай Стрийт.

Времето сега беше от огромно значение. Напълно сигурно бе, че до вечерта сър Пърсивъл щеше да узнае новината за пускането ми под гаранция. Ако през следващите няколко часа не успеех да сторя всичко възможно, за да оправдая най-лошите му опасения, можех да изгубя извоюваното дотук и никога вече да не си го възвърна. Безскрупулната природа на този човек, местното влияние, което имаше, отявлената опасност, която представляваха за него, разследванията ми, извършвани със завързани очи — всичко това ме предупреждаваше да не губя дори минута. Имах време да размишлявам, докато чаках пристигането на мистър Досън, и го бях оползотворил добре. Известни откъслеци от приказките на бъбривия стар псалт, които тогава ме отегчиха, сега изплуваха в паметта ми с ново значение и през ума ми мина, едно тъмно подозрение, за което не се бях сетил в църковната канцелария. По пътя за Ноулсбъри възнамерявах само да се обърна към мистър Уансбъро за сведения относно майката на сър Пърсивъл. Но целта ми сега бе да видя копието на регистъра от църквата в Стария Уелмингам.

Мистър Уансбъро беше в кантората си, когато го потърсих. Той беше добродушен, червендалест веселяк, който приличаше по-скоро на земевладелец, отколкото на адвокат и, изглежда, искането ми му се видя не само изненадващо, но и забавно. Чувал бе за направеното от баща му копие на регистъра, но дори не го бе виждал. То не бе трябвало никога никому и несъмнено можело да се намери в трезора сред другите документи, които не били пипани след смъртта на баща му.

Колко жалко (каза мистър Уансбъро), че старият джентълмен не бил жив, за да види, че най-сетне някой има нужда от скъпоценното му копие. Това щяло с още по-голяма сила да го накара да продължи любимото си занимание. Как тъй съм разбрал за копието? Дали някой от града ми е казал?

Отклоних въпроса, доколкото ми бе възможно. На този етап от разследването бе доста трудно да бъда напълно предпазлив, но същевременно сметнах, че е по-добре да не съобщавам предварително на мистър Уансбъро, че вече съм видял оригиналния регистър. Ето защо обясних, че съм натоварен с едно семейно проучване, при което пестенето на време е от голямо значение. Силно желаех още същия ден да изпратя известни данни в Лондон и един поглед в копието (след като, разбира се, заплатя необходимата такса) би могъл да ми предостави това, което търсех, и да ми спести отиването до Стария Уелмингам. Сетне добавих, че ако ми потрябва дубликат от оригиналния регистър, ще се обърна към кантората на мистър Уансбъро да ми издаде документа.

След това обяснение копието ми бе предоставено без всякакви възражения. Един чиновник бе изпратен в трезора и след като се позабави малко, се върна с тома. Той бе точно толкова голям, колкото оригинала в църковната канцелария с тази разлика, че бе много по-красиво подвързан. Взех го и седнах на едно свободно бюро. Ръцете ми трепереха, главата ми гореше; почувствувах, че е необходимо да скрия, доколкото мога, вълнението си от хората, които бяха в стаята, преди да отворя книгата.

На първата страница, на която най-напред обърнах, се различаваха няколко реда, написани с избеляло вече мастило. Те съдържаха следното:

„Копие от брачния регистър на уелмингамската енорийска църква. Заведено по мое нареждане и след топа сравнявано с оригинала при вписването на всички нови данни от самия мен. (Подпис) Робърт Уансбъро, член на енорийския съвет — наблюдател на църковната канцелария“.

Под тази бележка с друг почерк бе добавено: „Включващо регистрациите от 1 януари 1800 година до 30 юли 1815 година“.

Отгърнах на месец септември 1803-а. Открих брака на мъжа, чието малко име беше като моето. Открих двойната регистрация за браковете на двамата братя. И между тези данни на дъното на страницата…

Нищо! Ни следа от регистрацията в църковния том, удостоверяваща брака на сър Феликс Глайд и Сесилия Джейн Елстър!

Сърцето ми подскочи и заби, сякаш щеше да ме задуши. Погледнах отново — страхувах се да повярвам на собствените си очи. Не! Нямаше съмнение. Бракът не беше регистриран. Данните в копието бяха вписани точно на същите места на страницата, както и данните от оригинала. Последната регистрация на едната страница беше за брака на мъжа с моето малко име. Под нея имаше празно място — оставено очевидно защото е било твърде малко, за да се впишат браковете на двамата братя, които в копието, както и в оригинала, заемаха горната част на следващата страница. Това празно място казваше всичко. То е останало така в църковния регистър от 1803 година (когато бракосъчетанията са били извършени и вписани и в копието) до 1827 година, когато сър Пърсивъл се е появил в Стария Уелмингам. Тук, в Ноулсбъри, съществуваше възможността да се подправи копието, а там, в Стария Уелмингам, бе извършена фалшификацията в църковния регистър.

Вы читаете Жената в бяло
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату