Жената в бяло

страна на правния съветник на сър Пърсивъл. Доходът оставаше на разположение на съпругата, а след нейната смърт основния капитал получаваше леля й или братовчедка й.

След като пътят е разчистен, с тези предварителни обяснения най-сетне пристъпвам към основния проблем в този случай — двадесетте хиляди лири. Тази сума принадлежеше изцяло на мис Феърли при навършване на двадесет и първата й годишнина и бъдещият контрол върху нея зависеше преди всичко от условията, които можех да постигна в нейна полза в брачния й договор. Другите клаузи, съдържащи се в този документ, бяха от редови характер и не е необходимо да ги излагам тук. Но клаузата, свързана с парите, е твърде важна, за да бъде отмината. Няколко реда ще бъдат достатъчни, за да дам нужните извадки от нея.

Моето условие по отношение на двадесетте хиляди лири бе следното: въпросът с цялата сума да се реши така, че тя да осигури дохода на дамата пожизнено — след това дохода на сър Пърсивъл пожизнено, а основната част, която остане, да премине върху децата, родени от този брак. При липса на наследници основната част от сумата да бъде използувана по начин, който дамата би посочила в своето завещание, за която цел аз й запазих правото да направи завещание. Резултатът от тези условия може да бъде обобщен както следва. Ако лейди Глайд почине, без да остави деца, нейната доведена сестра мис Халкъм и някои други родственици или приятели, които тя би желала да облагодетелствува, при смъртта на съпруга й щяха да си разделят такива дялове от парите й, които по волята й са им отредени. Ако, от друга страна, тя почине, оставяйки деца, техният интерес, напълно естествено, отменяше интересите на всички останали. Такава беше клаузата и според мен всеки, който я прочетеше, не би могъл да не се съгласи, че тя бе еднакво справедлива за всички страни.

Да видим как бяха приети моите предложения от страна на съпруга.

По времето, когато ме завари писмото на мис Халкъм, аз бях затънал в работа дори повече от обичайното. Но съумях да се освободя за договора. Приготвих го и го изпратих за одобрение на адвоката на сър Пърсивъл, преди да мине и седмица, след като мис Халкъм ме уведоми за предстоящата женитба.

След два дий документът ми бе върнат със забележки и уточнения от адвоката на баронета. Неговите възражения се оказаха до голяма степен от най-незначително и техническо естество, преди да се стигне до клаузата, засягаща двадесетте хиляди лири. Срещу нея имаше двойни линии с червено мастило и към тях бе прибавена следната бележка: „Неприемливо. Основната част да премине във владение на сър Пърсивъл в случай, че той надживее лейди Глайд и няма наследници.“

С други думи, ни едно петаче от двадесетте хиляди лири да не бъде дадено на мис Халкъм или на друг родственик или приятел на лейди Глайд. Цялата сума, ако тя не оставеше деца, щеше да се шмугне в джобовете на съпруга й.

Отговорът, който написах на това безочливо предложение, бе колкото се може по-кратък и по-остър. „Уважаеми сър. Относно договора на мис Феърли. Поддържам клаузата, срещу която възразявате, така както е формулирана. Искрено ваш.“ Ответът се получи след четвърт час. „Уважаеми сър. Относно договора на мис Феърли. Поддържам забележката с червеното мастило, срещу която възразявате, точно както е формулирана. Искрено ваш.“ Както гласеше противният съвременен жаргон, бяхме стигнали „до мъртва точка“ и не оставаше нищо друго, освен да се допитаме до клиентите си.

Моята клиентка мис Феърли не бе навършила още двадесет и една години и при това положение неин настойник бе мистър Фредерик Феърли. Изпратих писмо още същия ден и изложих пред него случая такъв, какъвто беше, като не само наблегнах на всички възможни аргументи, които ми дойдоха наум, за да го склоня да поддържа клаузата, както я бях съставил, но и изразих ясно пред него користния мотив, залегнал в дъното на съпротивата срещу моето решение относно двадесетте хиляди лири. Сведенията за паричните дела на сър Пърсивъл, които според установения ред получих, когато ми предоставиха условията за договора от негова страна, съвсем недвусмислено показваха, че дълговете на имението му са огромни и че за човек с неговото положение доходът му, макар и на хартия голям, фактически беше нищожен. Нуждата от налични пари бе жизнена необходимост за съществуването на сър Пърсивъл и забележката на адвоката му относно въпросната клауза в договора не бе нищо друго освен нейното откровено и егоистично отражение.

Отговорът на мистър Феърли, получен със следващата поща, се оказа крайно неясен и неподходящ. Преведен на обикновен английски език, той гласеше следното: „Ще бъде ли така любезен скъпият Гилмор да не тревожи своя приятел и клиент за такава дреболия като една отдалечена във времето вероятност? Може ли да се смята, че една млада жена на двадесет и една години ще умре преди един четиридесет и пет годишен мъж и при това без да остави деца? От друга страна, възможно ли е в този окаян свят да се надценява стойността на мира и покоя? Ако тези две небесни благословии се предлагаха в замяна на една такава земна дреболия, като отдалеченият шанс да се получат двадесет хиляди лири, нима сделката не беше честна. Разбира се, че да. Тогава защо да не се направи?“

Захвърлих писмото с отвращение. То тъкмо бе прелетяло и паднало на пода, когато на вратата ми се почука и мистър Мериман, адвокатът на сър Пърсивъл, бе въведен. В този свят съществуват много разновидности на хитрия професионалист, но най-трудно човек се справя с онези, които искат да го измамят под прикритието на вроденото добродушие. От всички възможности, с които може да ти се случи да имаш работа, дебелият, охранен, усмихнат, приятелски настроен делови мъж подсказва най-голяма безнадеждност. Мистър Мериман беше от тази категория.

— Е, как се чувствува добрият мистър Гилмор? — започна той, целият огрян от топлината на собствената си приветливост. — Радвам се да ви видя, сър, в такова отлично здраве. Минавах покрай вашата врата и си помислих, че няма да е зле да надникна в случай, че имате да ми съобщите нещо. Нека, моля ви, нека да разрешим това малко различие помежду си устно, ако можем! Имате ли вече вест от вашия клиент?

— Да, а вие от вашия?

— Мой скъпи, добри ми сър, как бих искал моят клиент да ми предостави каквото и да е решение — от цялото си сърце желая да смъкна отговорността от раменете си; но той е твърдоглав или, по-точно казано — категоричен и не иска да ме освободи от нея. „Мериман, оставям подробностите на вас. Правете тъй, както смятате, че е добре за моите интереси, и считайте, че лично аз съм се оттеглил от цялата работа, докато тя не приключи.“ Това бяха думите на сър Пърсивъл преди две седмици и единственото, което можех да го накарам да направи, бе да ги повтори. Мистър Гилмор, както знаете, аз не съм корав човек. Уверявам ви, между нас да си остане, че лично аз бих искал да залича собствената си забележка начаса. Но след като сър Пърсивъл не желае да се заеме с въпроса и сляпо предава всичките си интереси на моята грижа, каква позиция мога да заема, освен позицията да ги отстоявам? Ръцете ми са вързани — не виждате ли, уважаеми сър, — ръцете ми са вързани.

— В такъв случай вие поддържате забележката си към клаузата безусловно? — попитах аз.

— Да, по дяволите! Нямам друг избор. — Той отиде, до камината и започна да се грее, тананикайки си весело с богат басов глас края на една мелодия. — Какво е становището на вашата страна? — продължи той. — Хайде, моля ви, кажете ми какво е становището на вашата страна.

Срамувах се да му кажа. Опитах се да спечеля време — не, направих нещо по-лошо. Моите адвокатски инстинкти надделяха и аз дори се опитах да се пазаря.

— Двадесет хиляди лири е доста голяма сума, за да очакваме от приятелите на дамата да я пожертвуват в двудневен срок — заявих аз.

— Напълно вярно — отвърна мистър Мериман, отправяйки замислен поглед към ботушите си. — Правилно го казахте, сър — наистина съвсем правилно!

— Един компромис, отчитащ както интересите на семейството на дамата, така и интересите на съпруга, може би не би изплашил тъй много моя клиент — продължих аз. — Хайде, хайде, тази вероятност се свежда в края на краищата до спазаряване. Кое е най-малкото, което бихте приели?

— Най-малкото, което ще приемем — изрече мистър Мериман, — е деветнадесет хиляди деветстотин деветдесет и девет лири, деветнадесет шилинга и единадесет пенса. Ха! Ха! Ха! Извинете ме, мистър Гилмор. И аз имам право на малка шегичка.

— Наистина малка — отбелязах. — Шегата ви струва точно колкото няколкото пенита, заради които бе направена.

Мистър Мериман бе възхитен. Стаята започна да кънти от смеха, с който прие язвителния ми отговор.