Жената в бяло

може никой да го намери и да я накара да свири от него.

Нямах никаква възможност да разбера дали намерението, което имаше сутринта, се е променило, или не, докато тя не пожела лека нощ на сър Пърсивъл и после сама ме осведоми, че то е останало все същото. Каза му много спокойно, че желае да говори с него След закуска и че той може да я намери във всекидневната, където ще бъде с мен. При тези думи той промени цвета си и аз усетих, че ръката му леко потреперва, когато дойде мой ред да я стисна. Събитието от следващата сутрин щеше да реши живота му за в бъдеще и той очевидно го знаеше.

Както обикновено влязох през вратата между вашите две спални, за да кажа на Лора лека нощ, преди да си легне. Навеждайки се над нея да я целуна, видях малкия скицник с рисунките на Хартрайт, полускрит под възглавницата й точно там, където обичаше да крие любимите си играчки, когато беше дете. Не намерих сили в душата си да кажа нещо, а само посочих скицника и поклатих глава. Тя протегна ръце към страните ми и притегли лицето ми към нейното, докато устните ни се срещнаха.

— Остави го тук тази нощ — прошепна тя. — Утрешният ден може да бъде жесток и да ме накара да се сбогувам с него завинаги.

Девети. — Първото събитие от следващата сутрин не повдигна духа ми: получих писмо от бедния Уолтър Хартрайт. То идва в отговор на моето, в което го уведомих как сър Пърсивъл доказа невинността си по отношение на подозренията, изразени в писмото на Ан Катърик. Той пише кратко и с горчивина за обясненията на сър Пърсивъл, отбелязвайки само, че няма правото да изразява мнението си за хора, които стоят над него. Това е тъжно, но случайните споменавания за него самия ме опечаляват още повече. Пише ми, че с всеки изминал ден усилието да се върне към старите си навици и занимания не само че не става по-лесно, но му причинява по-голяма мъка и ме умолява, ако имам някакво влияние, да го упражня, за да му намеря работа, която да налага отсъствието му от Англия и да го отведе по нови места сред нови хора. Готовността ми да изпълня молбата му се увеличи още повече от един пасаж в края на писмото, който доста ме разтревожи.

След като споменава, че не е виждал, нито пък е чувал нещо за Ан Катърик, той изведнъж сменя тона и намеква най-неочаквано и загадъчно, че след завръщането му в Лондон непрекъснато е наблюдаван и следен от странни мъже. Признава, че не може да докаже това необикновено подозрение, като посочи някакви конкретни лица, но твърди, че самото подозрение присъствува в него деня и нощя. Това ме плаши, защото ми се струва, че неговата фикс-идея за Лора започва да тежи твърде много на съзнанието му. Ще пиша незабавно на някои от влиятелните стари приятели на майка ми в Лондон и ще доведа до тяхното внимание искането му. Промяната на обстановката и заниманията може наистина да се окаже спасителна в този кризисен момент от живота му.

За мое голямо облекчение сър Пърсивъл изпрати своите извинения, че няма да закуси с нас. Рано сутринта изпил чаша кафе в стаята си и все още се занимавал с писането на писма. В единадесет часа, ако това време е удобно, той ще има честта да бъде на услугите на мис Феърли и мис Халкъм.

Очите ми наблюдаваха лицето на Лора, докато ни предаваха това съобщение. Още сутринта, когато влязох в стаята й, тя ми се стори необяснимо спокойна и сдържана и през цялото време, докато закусвахме, не се промени. Дори когато седяхме заедно на канапето в нейната стая, очаквайки сър Пърсивъл, тя все още пазеше самообладание.

— Не се страхувай, Мариан — бе всичко, което каза. — Аз мога да загубя контрол пред един стар приятел като мистър Гилмор или пред любимата си сестра, но това няма да се случи пред сър Пърсивъл Глайд.

Гледах я и я слушах в мълчаливо изумление. През всичките години на нашата близост и интимност тази пасивна сила на характера й бе останала скрита от мен, скрита дори и от нея самата, докато любовта я откри и страданието я призова.

Щом часовникът върху полицата на камината удари единадесет, сър Пърсивъл почука на вратата и влезе. Чертите на лицето му до една изразяваха подтиска на тревога и възбуда. Сухата остра кашлица, която го тормози често, сега, изглежда, го безпокоеше повече от всякога. Той седна срещу нас от другата страна на масата, а Лора остана до мен. Изгледах внимателно и двамата — той бе по-бледият.

Сър Пърсивъл изрече няколко банални думи с видимото усилие да запази привичната лекота в държането си. Но от тях гласът му не стана по-твърд, нито пък се скриха неспокойствието и смущението, които се четяха в погледа му. Самият той, изглежда, бе усетил това, защото спря насред изречението и се отказа дори от опита да прикрива повече притеснението си.

Настъпи само миг на мъртва тишина, преди Лора да се обърне към него:

— Искам да говоря с вас, сър Пърсивъл, по въпрос твърде важен и за двама ни. Сестра ми е тук, защото нейното присъствие ми помага и ми вдъхва увереност. Тя не ми е подсказала нито една дума от това, което ще ви кажа. Изразявам собствените си мисли — не нейните. Сигурна съм, че ще бъдете така любезен да разберете това, преди да съм продължила по-нататък.

Сър Пърсивъл се поклони. Дотук тя действуваше със съвършено външно спокойствие и благоприличие. Погледна го и той я погледна. Стори ми се, поне в началото, че бяха решили да бъдат откровени.

— Разбрах от Мариан — продължи тя, — че само ако поискам да се освободя от нашия годеж, вие ще ми дадете това право. Много великодушно е от ваша страна, сър Пърсивъл, да ми предадете подобна вест. Това ви прави чест и трябва да кажа, че съм признателна за предложението. Надявам се, че на мен пък ми прави чест да ви осведомя, че отказвам да го приема.

Напрегнатото му лице се отпусна малко; но аз видях как единият му крак незабележимо, тихо, ала неспирно потупва по килима под масата и усетих, че вътрешно той е все така тревожен.

— Не съм забравила — рече тя, — че вие поискахте разрешението на баща ми, преди да ме удостоите с предложение за брак. Навярно вие също не сте забравили какво казах аз, когато приех нашия годеж? Осмелих се да ви кажа, че преди всичко влиянието на баща ми и съветите му са определили моето решение да ви дам обещанието си. Ръководеше ме баща ми, защото за мен той винаги беше най-искреният от всички съветници, най-добрият и най-скъпият от всички закрилници и приятели. Сега вече го загубих — остава ми да обичам „само спомена за него, но вярата ми в този скъп, мъртъв приятел е непоклатима. Вярвам в този миг тъй силно, както винаги съм вярвала, че той знаеше кое е най-доброто и че неговите въжделения и желания трябва да бъдат и мои.

Гласът й потрепери за първи път. Неспокойните й пръсти се прокраднаха до скута ми и се вкопчиха здраво в ръката ми. Последва отново минута мълчание, преди да заговори сър Пърсивъл.

— Смея ли да попитам — каза той — дали с нещо съм се оказал недостоен за доверието, което досега бе най-голямата чест и щастие за мен?

— В поведението ви не съм открила нищо, което да мога да виня — отвърна тя. — Вие се отнасяте към мен все така внимателно и търпеливо. Вие заслужихте доверието ми и нещо по моему още по-важно — заслужихте доверието на баща ми, на което се основава и моето. Не съществува никакъв повод, дори ако исках да намеря такъв, за да помоля да ме освободите от клетвата ми. Всичко, казано дотук, бе продиктувано от желанието ми да потвърдя цялата си признателност към вас. Уважението ми към тази признателност, моето уважение към паметта на баща ми и към собственото ми обещание не ми позволяват да променя сегашните ни взаимоотношения. Развалянето на нашия годеж трябва да бъде изцяло ваше желание и ваше дело, сър Пърсивъл — не мое.

Притесненото потупване на крака му спря изведнъж и той се облегна нетърпеливо на масата.

— Мое дело? — запита. — Каква причина може да има от моя страна, за да се оттегля?

Чух как дишането й се ускорява. Усетих ръката й да изстива. Въпреки всичко, което ми бе казала, когато бяхме сами, започнах да се страхувам. Напразно.

— Причина, която ми е трудно да ви съобщя — отговори тя. — В мен настъпи промяна, сър Пърсивъл — промяна, достатъчно сериозна, за да ви оправдае пред вас самия и пред мен за развалянето на годежа ни.

Лицето му побледня тъй много, че дори устните му загубиха цвета си. Той вдигна ръката, която лежеше на“ масата, извърна се малко и подпря глава на дланта си, така че го виждахме само в профил.

— Каква промяна? — попита. Тонът, с който зададе въпроса, ме разтресе — в него имаше някаква мъчителна подтиснатост.

Тя въздъхна тежко и се наведе леко към мен, за да опре рамо в моето. Усетих я, че трепери, и се опитах