Жената в бяло

— Още по-добре! — извиках аз разгорещено. — Кой обръща внимание на неговите основания за оплакване? Нима искаш да умреш от мъка, за да бъде спокоен той? Няма мъж на тази земя, който да заслужава такива жертви от нас жените. Мъже! Те са враговете на нашата невинност и покой — те ни отвличат от родителската любов и сестринското приятелство, те ни превземат телом и духом и завързват безпомощния ни живот към техния така, както се завързва с верига куче към колибата му. И какво получаваме в замяна от най-добрите сред тях? Пусни ме да вървя, Лора — полудявам, когато мисля за това!

Сълзи — жалките, слаби, женски сълзи на огорчение и гняв — се появиха в очите ми. Тя се усмихна тъжно и постави кърпичката си върху лицето ми, за да скрие предателството на собствената ми слабост — слабост та, която знаеше, че ненавиждах най-много.

— О, Мариан! — каза тя. — Ти плачеш! Помисли какво би ми казала, ако местата ни бяха разменени и тези сълзи бяха мои. Цялата ти любов, храброст и преданост не могат да променят това, което трябва рано или късно да се случи. Да оставим чичо ми да постъпи както желае. Да сложим край на тревогите и чувствата на ревност, които моята жертва може да предотврати. Кажи, че ще живееш с мен, Мариан, когато се омъжа и нито дума повече.

Но аз не замълчах. Преглътнах презрените сълзи, които не ми носеха никакво облекчение, а само я разстройваха, и започнах да я увещавам и моля колкото се може по-спокойно. Беше безполезно. Тя ме накара още два пъти да повторя обещанието, че ще живея с нея, когато се омъжи, и после ми зададе въпрос, който ненадейно насочи тъгата и симпатиите ми към нея в нова посока.

— Докато бяхме в Поулсдийн — каза ми тя, — ти получи писмо, Мариан…

Промененият й тон, резкият начин, по който отвърна очи от мен и скри лице в рамото ми, колебанието, накарало я да замълчи, преди да е доизказала въпроса си — всичко това съвсем ясно ми подсказа за кого се отнасят нейните полуизречени думи.

— Мислех, Лора, че вече никога няма да говорим за него — отговорих й нежно.

— Ти получи писмо от него? — настоя тя.

— Да — отговорих, — щом като искаш да знаеш.

— Възнамеряваш ли да му пишеш пак? Поколебах се. Боях се да й съобщя за отсъствието му от Англия или за начина, по който моите усилия да помогна на новите му надежди и планове ме бе свързал със заминаването му. Как да отговоря? Той бе далеч — там, където никакви писма не можеха да стигнат до него през следващите месеци или може би години.

— Да предположим, че имам намерение да му пиша пак — проговорих най-сетне. — Какво тогава, Лора?

Бузата й започна да Гори, както бе прилепена до шията ми, а ръцете й се разтрепераха и се вкопчиха още по-здраво около мен.

— Не му казвай за двадесет и втори — прошепна тя. — Обещай, Мариан, моля те, обещай, че дори няма да споменаваш името ми, когато му пишеш следващия път.

Обещах. Няма думи, които да изразят с каква тъга го направих. Тя мигновено освободи ръката си от кръста ми, отиде до прозореца и се загледа навън с гръб към мен. Минута по-късно заговори отново, но без да се обръща, без да ми позволи да зърна въобще лицето й.

— При чичо ми ли отиваш? — запита. — Би ли му казала, че приемам уговорката, която смята за най- добра. Не се безпокой, че ме оставяш, Мариан. За малко ще ми бъде по-добре да съм сама.

Излязох. Ако можех по някакъв вълшебен начин да пратя мистър Феърли и сър Пърсивъл Глайд в най- далечните краища на земята, щях да го сторя без всякакво колебание. За първи път нещастният ми нрав се оказа мой приятел. Щях да грохна напълно и да се отдам на безутешен плач, ако сълзите ми не бяха се пресушили в жаравата на моя гняв. И така, аз връхлетях в стаята на мистър Феърли, изкрещях му колкото се може по-грубо: „Лора е съгласна за двадесет и втори“ — и изхвърчах обратно, без да чакам нито дума в отговор. Затръшнах вратата след себе си и се надявам, че разбих нервната система на мистър Феърли за останалата част от деня.

Двадесет и осми. — Тази сутрин препрочетох прощалното писмо на бедния Хартрайт, изпитвайки още от вчера съмнение дали постъпвам разумно, като крия от Лора неговото заминаване.

Размисляйки, все още смятам, че съм права. Загатванията в писмото му във връзка с подготовката на експедицията в Централна Америка показват, че нейните ръководители знаят колко е опасна. Ако това разкритие ме тревожи, как би подействувало на нея? Стига ни злото да чувствуваме, че заминаването му ни лиши от приятеля, на чиято преданост бихме могли да разчитаме в часа на нуждата, ако той някога дойде и ни свари безпомощни; но още по-лошо е да знаем, че той ни напуска, за да се изправи срещу гибелните влияния на лошия климат в една дива страна с граждански безредици. Несъмнено прямотата да кажа това на Лора, без да съществува настойчивост или видима необходимост, би била крайно жестока.

Почти се съмнявам дали не трябва да направя още една крачка и да нагоря веднага писмото, тъй като ме е страх някой ден да не попадне в неподходящи ръце. В него не само става дума за Лора по начин, който трябва да бъде запазен в тайна завинаги между автора му и мен, но то повтаря отново подозрението му — толкова упорито, необяснимо и обезпокоително, — че го следят тайно, откакто е напуснал Лимъридж. Той заявява, че е видял лицата на двамата непознати мъже, вървели по дирите му в Лондон, да го наблюдават сред тълпата, събрана в Ливърпул да гледа товаренето и тръгването на експедицията, и категорично твърди, че когато се качвал на кораба, чул името на Ан Катърик да се произнася зад гърба му. Той пише: „Тези случки означават нещо и ще доведат до някакъв резултат. Тайната на Ан Катърик все още не е разбудена. Може би никога вече няма да я срещна в живота си, но ако вие я срещнете, моля ви, мис Халкъм, възползувайте се по-добре от случая. Говоря с дълбоко убеждение — умолявам ви да запомните думите ми.“ Това са неговите собствени изрази. Няма опасност да ги забравя — паметта ми е готова винаги да разсъждава върху думите на Хартрайт, които се отнасят до Ан Катърик. Но съществува опасност, ако запазя писмото. И най-простата неприятна случайност може да го постави в ръцете на непознати. Мога да се разболея, мога да умра. По-добре да го изгоря незабавно и да имам една тревога, по-малко.

Изгорих го. Черната пепел от прощалното му писмо — може би последното, което би могъл да ми напише — е все още в камината. Това ли е тъжният край на тази тъжна история? О, не е краят — сигурно, сигурно все още не е дошъл краят!

Двадесет и девети. — Приготовленията за сватбата започнаха. Шивачката дойде да получи нареждания. Лора е съвършено безпристрастна и равнодушна по този въпрос, който повече от всеки друг засяга личните интереси на една жена. Тя оставя всичко на шивачка — та и на мен. Ако бедният Хартрайт можеше да бъде баронетът и съпругът, избран от баща й, колко различно би се държала! Колко неспокойна и капризна щеше да бъде и колко трудна щеше да бъде задачата на най-Добрите шивачки, за да й угодят!

Тридесети. — Всеки ден имаме новини от сър Пърсивъл. Последната вест е, че окончателното преустройство в дома му ще продължи между четири и шест месеца. Ако бояджиите, работниците, поставящи тапети, и тапицерите можеха освен разкош да създават и щастие, щях да проявя интерес към дейността им в бъдещия дом на Лора. Но както стоят нещата, единствената част от последното писмо на сър Пърсивъл, която не ме остави такава, каквато ме свари, а именно напълно безразлична към плановете и проектите му, е частта, отнасяща се до сватбеното пътешествие. Тъй като Лора е с крехко здраве и зимата заплашва да бъде необичайно сурова, той предлага да я заведе в Рим и да останат в Италия до началото на идното лято. Ако този план не бъде одобрен, със същата готовност, макар и да няма собствена квартира в града, би прекарал сезона в Лондон в най-подходящата мебелирана къща, която може да се намери за целта.

Колкото до мен, изключвайки изцяло от въпроса се бе си и собствените си чувства (което съм длъжна да направя и го направих), въобще не се съмнявам, че е правилно да се приеме първото предложение. И в двата случая раздялата ни с Лора е неизбежна. Тя ще бъде по-дълга при положение, че заминат в чужбина, отколкото ако останат в Лондон; но, от друга страна, срещу тази пречка трябва да имаме пред вид изгодата