Жената в бяло

Лора да прекара зимата при мек климат и още повече огромното ползотворно влияние, което изненадата и възбудата от самия факт, че пътува за първи път в живота си в най-интересната страна на света, ще окажат, за да се повдигне духът й и да свикне с новото си съществуване. При сегашното й състояние тя не би прекарвала добре времето си сред познатите веселби и трепети на Лондон. Те само биха я накарали да усети още по-тежко първите гнетящи чувства от този окаян брак. Плаши ме началото на новия й живот повече, отколкото може да се изрази с думи, но аз виждам известна надежда, ако тя пътува, и никаква, ако остане у дома.

Колко странно! Изчитайки отново тези редове от дневника си, откривам, че пиша за сватбата и за раздялата с Лора, тъй както хората пишат за нещо установено. Изглежда ми твърде равнодушно и безсърдечно да се очаква вече бъдещето по такъв жестоко сдържан начин. Но кой е другият възможен начин, сега, когато денят наближава? Преди да преживеем и месец, тя ще бъде неговата Лора вместо моята! Неговата Лора! Не съм способна да схвана мисълта, която тези две думи съдържат — разсъдъкът ми е така притъпен и потресен, сякаш, пишейки за сватбата й, пиша все едно за смъртта й.

1-ви декември. — Тъжен, тъжен ден — ден, който нямам сили да описвам подробно. Бях задължена тази сутрин да говоря с нея за предложението на сър Пърсивъл по отношение на сватбеното пътешествие, след като снощи поради слабост го отложих.

С пълното убеждение, че трябва да бъда с нея, където и да иде, бедното дете — защото в много неща тя все още е дете — почти се зарадва на перспективата да види чудесата на Флоренция, Рим и Неапол. Едва не умрях от мъка, че трябва да разсея заблуждението й и да я изправя лице в лице с тежката истина. Трябваше да й обясня, че нито един мъж не търпи съперник — дори съперничка — в чувствата на съпругата си, когато се жени, независимо от това как ще постъпва по-късно. Бях длъжна да я предупредя, че шансът да живея постоянно с нея под собствения й покрив зависи изцяло от това да не възбудя ревността и недоверието на сър Пърсивъл, като застана помежду им в началото на техния брак в качеството си на довереница на най-съкровените тайни на жена му. Капка по капка вливах горчилката на житейската мъдрост в чистото сърце и невинното съзнание, като всяко по-възвишено и по-добро чувство в мен се отвращаваше от жалката ми задача. Вече свърши. Тя научи своя суров, неизбежен урок. Няма ги простите илюзии на моминството — моята ръка й ги отне. По-добре моята, отколкото неговата — това е цялата ми утеха, — по- добре моята, отколкото неговата.

И така предложението, което се приема, е първото. Те ще заминат за Италия, а аз — с разрешението на сър Пърсивъл — трябва да се подготвя да ги посрещна и да заживея при тях, когато се върнат в Англия. С други думи, ще моля за лично благоволение за първи път в живота си, и то човека, към когото най-малко от всички други бих желала по някакъв начин да имам сериозно задължение. Е! Мисля, че заради Лора мога да направя дори повече от това.

Втори. — Обръщайки се назад, откривам, че винаги споменавам сър Пърсивъл с пренебрежение. При обрата, който нещата получиха сега, трябва и ще изкореня предубежденията си срещу него. Не мога да си обясня как ми дойде наум това за първи път. Сигурна съм, че не е съществувало преди.

Дали нежеланието на Лора да му стане съпруга ме е настроило срещу него? Нима напълно разбираемите предубеждения на Хартрайт са ме заразили, без да подозирам влиянието им? Дали заради онова писмо на Ан Катърик в съзнанието ми все още се прокрадва недоверие въпреки обяснението на сър Пърсивъл и доказателството, което притежавам за неговата истинност? Нямам обяснение за състоянието на собствените ми чувства; единственото, в което съм сигурна, е, че е мой, дълг — и дважди мой дълг сега — да не съдя погрешно за сър Пърсивъл чрез несправедливи подозрения. Ако ми е станало навик да пиша за него винаги по същия неблагоприятен начин, трябва и ще сложа край на тази недостойна склонност, дори ако усилието ме принуди да затворя страниците на дневника си, докато не се състои сватбата. Изпитвам сериозно недоволство от себе си — няма да пиша повече днес.

16-и декември. — Цели две седмици изминаха и нито веднъж не разгърнах тези страници. Достатъчно дълго бях отделена от дневника си, за да седна отново пред него с по-избистрена и по-добра мисъл, надявам се, що се отнася до сър Пърсивъл.

Няма какво толкова да се отбелязва за изтеклите две седмици. Почти всички рокли са готови и новите пътнически сандъци пристигнаха от Лондон. Бедната скъпа Лора почти не ме напуска и за миг през целия ден; а снощи, когато и двете не можехме, да заспим, тя дойде и се вмъкна в леглото ми, за да си говорим там. „Ще те изгубя скоро, Мариан — каза ми тя. — Трябва да те използувам колкото се може сега.“

Ще се венчаят в църквата на Лимъридж и, слава богу, нито един от съседите не е поканен на церемонията. Единственият гост ще бъде старият ни приятел мистър Арнълд, който ще дойде от Поулсдийн, за да предаде Лора на младоженеца, тъй като чичо й е твърде изнежен, за да си покаже носа извън вратата в такова студено време като сегашното. Ако не бях твърдо решила от днес нататък да виждам само светлата страна на нашите перспективи, тъжното отсъствие на какъвто и да е Лорин родственик от мъжки пол в най- важния момент на живота й щеше да ме накара много мрачно и недоверчиво да гледам в бъдещето. Но аз сложих край на тъгата и недоверието — с други думи, не пиша нито за едното, нито за другото в този дневник.

Сър Пърсивъл пристига утре. Той предложи, в случай че пожелаем да приложим към него условията на строгия етикет, да пише на пастора и да го помоли да му окаже гостоприемството на своя дом по време на краткия му престой в Лимъридж преди сватбата. При съществуващите обстоятелства нито мистър Феърли, нито аз сметнахме за необходимо да отдаваме значение и да спазваме маловажните формалности и церемонии. В тази дива степна земя и в този голям самотен дом спокойно можем да си позволим да останем извън обсега на тривиалните привички, които затрудняват хората другаде. Писах на сър Пърсивъл да му благодаря за любезното предложение и да го помоля да заеме както обикновено старите си стаи в Лимъридж Хаус.

Седемнадесети. — Той пристигна днес и ми се видя малко изтощен и напрегнат, но въпреки това говори и се смее като човек в най-добро разположение на духа. Донесе със себе си като подарък няколко наистина красиви накита, които Лора прие с изключително изящество и външно поне със съвършено самообладание. Единственият знак, доловен от мен, за усилието, което й струва подобно държане в това време на изпитание, се изразява в неочакваното нежелание от нейна страна да остава и за миг сама. Вместо както обикновено да търси убежище в стаята си, тя, изглежда, се бои да бъде там. Когато днес след обяда се качих, за да си сложа шапката и да отида на разходка, тя поиска да дойде с мен; и отново преди вечерята разтвори вратата между нашите две стаи, за да можем да си говорим, докато се обличаме. „Намирай ми винаги занимание — каза тя, — оставяй ме винаги с някого. Не ми позволявай да мисля — това е всичко, за което моля сега, Мариан, — не ми позволявай да мисля.“

Тази тъжна промяна в нея само увеличава привлекателността й за сър Пърсивъл. Той я тълкува, както виждам, в своя собствена полза. Страните й са покрити с трескава руменина, очите й блестят възбудено и той с радост приема това, като възвръщане на хубостта и настроението й. По време на вечерята тя приказваше с фалшива веселост и безгрижие, тъй потресаващо неприлягащи на характера й, че тайно копнеех да я накарам да замълчи, и да я отведа. Радостта и изненадата на сър Пърсивъл изглеждаха неописуеми. Безпокойството, което забелязах по лицето му, когато пристигна, изчезна напълно и той изглеждаше, дори в моите очи, с десет години по-млад, отколкото е в същност.

Няма съмнение — макар че някакво необяснимо своенравие не ми позволява аз самата да го видя, — няма съмнение, че бъдещият съпруг на Лора е много хубав мъж. Да започнем с това, че правилните черти са преимущество за личността, а той ги има. Светлокафявите очи, били те на мъж или жена, са много привлекателни; а той ги има. Дори плешивостта, когато е само над челото (както е в неговия случай), подхожда на мъжа, защото удължава главата и допринася за интелигентността на лицето. Изяществото и лекотата на движенията, неизтощимата енергия на поведението, готовността и склонността да води разговор — всички тези черти са неоспорими достойнства; а тях той несъмнено притежава. Вероятно мистър Гилмор, който не знае тайната на Лора, не може да бъде обвиняван заради учудването си, че тя съжалява за предстоящия си брак? Всеки на негово място би споделил мнението на нашия добър стар приятел. Ако в