Жената в бяло

са същите, каквито, разбира се, бяха, когато пристигна; а Лора, след като се примири с неизбежната жертва на брака, не е била никога по-безнадеждно безучастна и смирена. Разделяйки се с малките занимания и скъпи предмети, които й напомняха за Хартрайт, тя, изглежда, се бе разделила с цялата си нежност и впечатлителност. Когато пиша тези редове, часът е само три следобед, но сър Пърсивъл си замина вече, щастливо забързан като младоженец, за да подготви приемането на своята невеста в Хампшър. Освен ако не се случи някакво изключително събитие, за да я предотврати, сватбата ще се състои точно по времето, когато той искаше — преди края на годината. Пръстите ми изгарят, когато пиша това!

Тринадесети. — Безсънна нощ поради тревогите за Лора. Призори реших да се опитам да я извадя от това състояние, доколкото мога, като сменя обстановката. Възможно ли е да остане в сегашното си безчувствено вцепенение, ако я отведа от Лимъридж и я заобиколя с милите лица на старите приятели? След известно обмисляне реших да пиша на семейство Арнълд в Йоркшър. Те са естествени, сърдечни, гостоприемни хора и тя ги познава още от детството си. Казах й какво съм направила, след като пуснах писмото в пощенската торба. Бих изпитала облекчение, ако бе проявила желание да се противопостави или да възрази. Но не — тя само каза: „С теб ще отида навсякъде, Мариан. Сигурно си права — сигурно промяната ще ми се отрази добре.“

Четиринадесети. — Писах на мистър Гилмор, уведомявайки го, че наистина съществува възможността този нещастен брак да бъде сключен, като споменах също идеята си за промяна на обстановката заради Лора. Сърцето не ми позволи да се впусна в подробностите. Достатъчно време има за тях, когато наближи краят на годината.

Петнадесети. — Три писма за мен. Първото от Арнълдови, изпълнено с радост пред перспективата да видят Лора и мен. Второто — От единия от господата, на когото писах за Уолтър Хартрайт, уведомяващ ме, че му е провървяло и е намерил сгоден случай да изпълни молбата ми. Третото — от самия Уолтър, благодарящ ми бедничкият най-горещо, че съм му осигурила възможността да напусне дома си, родината и приятелите си. Както разбрах, частна експедиция за разкопки сред руините на градове от Централна Америка се готвела да отплава от Ливърпул. Чертожникът, определен да я придружи, загубил кураж и се оттеглил в последния момент, а Уолтър ще заеме неговото място. Той ще бъде нает със сигурност за шест месеца от времето на пристигането си в Хондурас, а след това за още една година, ако разкопките се окажат успешни и парите не са свършили. Писмото му завършва с обещание да ми напише няколко прощални думи от борда на кораба, преди да ги напусне лодката на лоцмана. Мога само да се надявам и искрено да се моля той и аз да сме избрали най-доброто разрешение за този въпрос. Струва ми се, че това е твърде сериозна стъпка от негова страна и самата мисъл за нея ме плаши. И все пак при неговото безрадостно положение как мога да очаквам и да желая той да остане в родината си?

Шестнадесети. — Каретата е пред вратата. Днес Лора и аз заминаваме на гости на семейство Арнълд.

Поулсдийн Лодж, Йоркшър

Двадесет и трети. — Една седмица в нова обстановка сред тези сърдечни хора й се отрази добре, макар и не толкова, колкото се надявах. Реших да удължа престоя ни най-малко с още седмица. Безполезно е да се прибираме в Лимъридж, докато завръщането ни не стане абсолютно наложително.

Двадесет и четвърти. — Тъжни новини от тазсутрешната поща. Експедицията за Централна Америка е отплавала на двадесет и първи. Разделихме се с истински човек — загубихме верен приятел. Уолтър Хартрайт напусна Англия.

Двадесет и пети. — Тъжни вести вчера — ужасни вести днес. Сър Пърсивъл Глайд е писал на мистър Феърли и мистър Феърли пише на двете ни с Лора, за да ни извика незабавно в Лимъридж.

Какво може да означава това? Дали денят на сватбата не е определен в наше отсъствие?

II

Лимъридж Хаус

Двадесет и седми ноември. — Предчувствията ми се оправдаха. Сватбата е определена за двадесет и втори декември.

Изглежда, че на другия ден след заминаването ни за Поулсдийн Лодж сър Пърсивъл е писал на мистър Феърли, за да съобщи, че необходимият ремонт в дома му в Хампшър ще отнеме много повече време, отколкото първоначално предвиждал. Точните изчисления щели да му бъдат представени във възможно най-кратък срок и за него щяло да бъде голямо улеснение да се договори окончателно с работниците, ако бъдел осведомен за приблизителната дата на сватбената церемония. Тогава той можел да разпредели времето, като освен това трябвало да изпрати необходимите извинения до приятелите си, предвиждащи да го посетят тази зима и които, разбира се, не можели, да бъдат приети, докато къщата се намира в ръцете на работниците.

Мистър Феърли отговорил на това писмо, умолявайки сър Пърсивъл сам да предложи датата за сватбата, подлежаща на одобрението на мис Феърли, за чието получаване нейният настойник с охота щял да направи всичко възможно. Сър Пърсивъл отговорил със следващата поща и предложил (в съответствие с първоначалните си виждания и желания) втората половина на декември — по всяка вероятност двадесет и втори или двадесет и четвърти, или някоя друга дата, която дамата или настойникът й биха предпочели. И тъй като дамата я нямало, настойникът й посочил — в нейно отсъствие — първата от споменатите дати — двадесет и втори декември, и в резултат ни писа да се върнем в Лимъридж.

След като вечерта в разговор насаме ми обясни тези подробности, мистър Феърли най-дружелюбно предложи да започна днес необходимите преговори. Усещайки, че всяка съпротива е безполезна, освен ако Лора не ме упълномощи по-напред да я окажа, аз се съгласих да говоря с нея, като същевременно заявих, че в никакъв случай няма да предприема нищо, за да получа съгласието й относно исканията на сър Пърсивъл. Мистър Феърли ме поздрави за „превъзходната ми съвест“, точно както би ме поздравил за „превъзходното ми здравословно състояние“, ако бяхме на разходка, с което просто прехвърли още една семейна отговорност от своите рамене на моите.

Тази сутрин говорих с Лора, както бях обещала. Самообладанието — бих могла също да кажа апатията, на които тъй необяснимо и решително се е оставила, откакто сър Пърсивъл си замина, не се оказаха достатъчно устойчиви срещу удара, предизвикан от новините, които имах да й съобщя. Тя пребледня и започна силно да трепери.

— Не толкова скоро! — помоли. — О, Мариан, не толкова скоро!

И най-малкият намек от нейна страна бе достатъчен за мен. Станах, за да изляза от стаята и да започна веднага заради нея битката с мистър Феърли.

Точно когато ръката ми беше на вратата, тя ме сграбчи изведнъж за роклята и ме спря.

— Пусни ме! — казах й. — Езикът ми изгаря да кажа на чичо ти и на сър Пърсивъл, че всичко няма да бъде тъй, както те го искат.

Тя въздъхна горчиво, като все още не пускаше роклята ми.

— Не! — промълви едва. — Твърде късно е, Мариан, твърде късно!

— И минута дори да остава, не е твърде късно — възразих аз. — Въпросът за времето е наш въпрос. Лора, довери ми се, за да се възползувам от него докрай, така както може да се възползува една жена.

Докато говорех, отскубнах дланта й от роклята си, но в същия миг тя обгърна талията ми с двете си ръце и ме прегърна по-силно от всякога.

— Това само ще ни донесе повече тревоги и смут — каза ми. — Ще доведе до разногласия между теб и чичо ми и сър Пърсивъл пак ще пристигне с нови основания за оплакване…