да я пощадя, като сама заговоря. Тя ме спря, стискайки предупредително ръката ми, и после отново се обърна към сър Пърсивъл, но този път без да го гледа.
— Чувала съм — започна тя — и вярвам, че най-нежната и най-искрената привързаност е тази, която една жена трябва да изпитва към съпруга си. Когато обявихме нашия годеж, аз трябваше да ви дам тази привързаност, ако можех, а вие трябваше да я спечелите, ако можехте. Бихте ли ме извинили и пощадили, сър Пърсивъл, ако призная, че вече не е така?
Няколко сълзи се събраха в очите й и започнаха бавно да се стичат по страните й, докато мълчеше и чакаше отговора му. Той не промълви нито дума. В началото на отговора й бе преместил ръката, на която бе подпрял главата си, така че тя закри лицето му. Не виждах нищо друго освен горната част на тялото му над масата. Нито един мускул по него не трепваше. Пръстите на ръката, която поддържаше главата му, бяха забити дълбоко в косата му. Те биха могли да изразяват скрит гняв или скрита тъга; трудно беше да се каже кое — те не трепереха. Нямаше нищо, абсолютно нищо, което да издаде тайната на мислите му в този миг — най-решителния миг в неговия и в нейния живот.
Реших заради Лора да го накарам да заговори.
— Сър Пърсивъл — намесих се рязко, — нямате ли какво да кажете, когато сестра ми каза толкова много, според мен дори повече — добавих аз, усещайки как нещастният ми нрав ме завладява, — отколкото всеки друг мъж във вашето положение би имал правото да чуе.
Последното прибързано изречение му откри път, по който би могъл да се измъкне, ако искаше, и той веднага се възползува от него.
— Извинете, мис Халкъм — каза той, като все още прикриваше лице с ръката си, — извинете ме, ако ви припомня, че аз никога не съм претендирал за такова право.
Няколкото категорични думи, които биха го върнали обратно там, откъдето се бе отклонил, бяха на върха на езика ми, когато Лора ме спря, заговорвайки отново.
— Надявам се, че не съм направила болезненото си признание напразно — продължи тя. — Надявам се, че то ми гарантира пълното ви доверие в това, което все още имам да кажа?
— Моля, бъдете напълно сигурна. — Той изрече този кратък отговор сърдечно и същевременно отпусна ръката си върху масата и се обърна към нас. Вече нямаше и следа от външните промени, които го бяха споходили. Лицето му изразяваше нетърпеливост и очакване; то не издаваше нищо друго, освен прекомерното желание да чуе следващите й думи.
— Бих искала да разберете, че не говоря, подтиквана от някакъв егоистичен мотив — каза тя. — Ако ме оставите след това, което току-що чухте, сър Пърсивъл, то няма да е, за да се омъжа за друг; вие само ми позволявате да остана сама до края на живота си. Моята простъпка към вас започна и приключи в собствените ми мисли. Тя никога няма да има развитие. Нито дума не е разменена… — Тя се поколеба, изпитвайки двоумение за израза, който трябваше да употреби; колебанието й предизвика моментно объркване, което отбелязах с тъга и болка. — Нито дума не е разменена — с търпение и решителност подхвана отново тя — между мен и лицето, което за първи и последен път споменавам пред вас, за чувствата ми към него или пък за чувствата му към мен; нито пък ще бъде разменена; едва ли има вероятност — в този свят — да се срещна отново с него. Настойчиво ви моля да ме пощадите от всякакви други обяснения и нека честната ми дума ви накара да повярвате в това, което току-що ви казах. Това е истината, сър Пърсивъл, истината, която според мен мъжът, комуто съм дала обещание за брак, има правото да чуе, независимо от цената, заплатена от собствените ми чувства. Аз вярвам в неговото благородство, за да ми прости, и в неговата честност, за да запази тайната ми.
— Това доверие е свято за мен — отвърна той, — и в двата случая аз свято ще го пазя.
След като отговори тъй, той я погледна, сякаш очакваше да чуе още нещо.
Казах всичко, което исках — добави тихо тя. — Казах повече, отколкото е необходимо, за да оправдая оттеглянето ви от годежа.
— Казахте повече, отколкото е необходимо — отговори той, — за да превърнете в най-свидната цел на живота ми желанието да удържа обещанието си.
При тези думи той стана от стола си и пристъпи няколко крачки към нея.
Тя подскочи рязко и нададе слаб вик на изненада. Всяка изречена от нея дума най-невинно бе разкрила чистотата и правдивостта й пред един мъж, който напълно разбираше безценната стойност на чистата и вярна жена. През цялото време благородното й държане бе действувало като скрит враг на всички надежди, които му бе поверила. Дори сега, когато злото бе сторено, чаках и гледах сър Пърсивъл да каже нещо, което би ми Дало възможността да го поставя в неудобно положение.
— Мис Феърли, вие ми предоставихте възможността да се откажа от вас — продължи той. — Аз не съм толкова безсърдечен, за да отхвърля жената, която току-що показа, че е най-достойната от своя пол.
Той говореше тъй топло и прочувствено, с такава страстна възхита и същевременно с такава сърдечност, че Лора вдигна глава, изчерви се леко и го погледна ненадейно с оживление и плам.
— Не! — каза тя твърдо. — Най-несретната от своя дол, ако трябва да се омъжи, когато не може да отдаде любовта си.
— Не би ли могла да я отдаде в бъдеще — запита той, — ако единствената цел в живота на съпруга не да я заслужи?
— Никога! — отговори тя. — Ако все още държите да запазим годежа си, аз ще бъда ваша вярна и предана съпруга, сър Пърсивъл, но любеща съпруга, доколкото познавам сърцето си — никога!
Красотата й бе тъй покоряваща, когато изричаше тези храбри думи, че нямаше мъж на тази земя, който би дръзнал да предприеме нещо срещу нея. Много исках да усетя, че виновният е сър Пърсивъл, и да го кажа, но въпреки волята ми жената в мен изпитваше жал към него.
— С признателност приемам вашата вярност и преданост — каза той. — Най-малкото, което вие ми предоставяте, е повече от всичко, на което бих могъл да се надявам от всяка друга жена.
Лявата й ръка все още стискаше моята, но дясната висеше отпусната безжизнено. Той я вдигна нежно към устните си, по-скоро я докосна с тях, отколкото я целуна, поклони се към мен и после с изключителна изтънченост и сдържаност мълчаливо напусна стаята.
Тя не помръдна, нито проговори, след като той си отиде; седеше до мен студена и неподвижна, с очи, вперени в пода. Видях, че е безсмислено и безнадеждно да говоря, и само я обгърнах с ръка и я притеглих мълчаливо към себе си. Времето, което останахме така заедно, бе тъй дълго и изнурително, че аз започнах да се притеснявам и я заговорих нежно с надеждата да породя промяна.
Звукът на гласа ми сякаш я извади от вцепенението. Тя изведнъж се отдръпна от мен и се изправи.
— Трябва да се примиря, Мариан, доколкото ми е възможно — каза тя. — В новия ми живот има трудни задължения и едно от тях започва днес.
Докато говореше, тя отиде до една масичка близо до прозореца, където бяха сложени нещата й за рисуване, събра ги внимателно и ги прибра в едно от чекмеджетата на скрина си. Заключи чекмеджето и ми подаде ключа.
— Трябва да се разделя с всичко, което ми напомня за него — каза ми. — Сложи ключа, където намериш за добре. Никога няма да ми потрябва.
Преди да промълвя и дума, тя вече се бе обърнала към шкафа за книги и бе извадила от него албума с рисунките на Уолтър Хартрайт. Поколеба се за миг, държейки нежно малкия скицник в ръцете си; после го вдигна към устните си и го целуна.
— О, Лора! Лора! — възкликнах аз без гняв и укор, а само с тъга в гласа и мъка в сърцето.
— Това е за последен път, Мариан — помоли тя. — Сбогувам се завинаги.
После положи книжката на масата и свали гребена, който задържаше косата й. Тя се разпиля с цялата си несравнима хубост по гърба и раменете й и я обгърна много под кръста. Лора отдели един дълъг, тънък кичур от останалите, отряза го и като го нави, прикачи го грижливо с карфица към първата празна страница на албума. Щом го прикрепи, затвори бързо скицника и го сложи в ръцете ми.
— Вие с него си пишете — рече тя. — Докато съм жива, ако пита за мен, винаги казвай, че съм добре, и никога не споменавай, че съм нещастна. Не го наскърбявай, Мариан, заради мен, не го наскърбявай. Ако умра първа, обещай ми, че ще му предадеш този малък скицник с неговите рисунки и с моята коса. След като съм си отишла, няма да има нищо лошо в това да му кажеш, че съм я сложила там със собствените си ръце. И кажи — о, Мариан, кажи вместо мен тогава това, което не мога аз самата да кажа — кажи, че го обичах!
