мястото, до което стигнах. Други пера ще опишат странните обстоятелства, следващи не след дълго. Сериозен и скръбен, аз приключвам този кратък летопис. Сериозен и скръбен, повтарям тук думите, които изрекох, напускайки Лимъридж Хаус. Моя дъщеря никога не би се омъжила за когото и да било с договор, какъвто бях заставен да изготвя за Лора Феърли.
I
. . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Тази сутрин мистър Гилмор си замина. Разговорът му с Лора очевидно го бе натъжил и изненадал повече, отколкото би желал да признае. Видът и поведението му, когато се разделяхме, ме накараха да потръпна, че тя може би, без да иска, е издала пред него истинската тайна за своята депресия и моето безпокойство. Това съмнение нарасна тъй много, след като той си замина, че отказах да отида на езда със сър Пърсивъл и вместо това се качих при Лора в стаята й.
Бях изгубила доверие в самата себе си по повод на този труден и печален проблем, след като открих, че знам твърде малко за силата на злочестото увлечение на Лора. Трябваше да разбера, че деликатността, въздържанието и благородството, които ми се понравиха у бедния Хартрайт и ме накараха съвсем искрено да му се възхищавам и да го уважавам, бяха именно качествата, които най-неудържимо бяха привлекли вродената чувствителност и естественото великодушие, заложени в природата на Лора. И все пак, докато тя по своя воля не ми откри сърцето си, аз ни най-малко не подозирах, че това ново чувство е пуснало толкова дълбоко своите корени. Имаше момент, в който смятах, че времето и грижите могат да го заличат; сега се боя, че то ще остане в нея и ще промени целия й живот. Откритието, че съм направила такава грешка в преценката си, ме кара да се колебая за всичко останало. Изпитвам колебания към сър Пърсивъл въпреки категоричните доказателства. Изпитвам колебание дори да говоря с Лора. Ето, днес сутринта, сложила ръка на вратата, не бях сигурна дали трябва да й задам въпросите, които бях дошла да поставя.
Когато влязох в стаята й, заварих я да крачи нетърпеливо напред-назад. Зачервена и възбудена, тя пристъпи веднага към мен и ме заговори, преди още да съм отворила уста.
— Трябваше ми — рече тя. — Ела и седни до мен на канапето. Мариан! Не мога повече! Трябва да сложа край и ще го направя.
Страните й бяха твърде зачервени, в поведението й се усещаше голяма енергия, а в гласа й — категоричност. Малкият бележник с рисунките на Хартрайт — фаталният бележник, над който ще мечтае винаги когато е сама — беше в ръката й. Започнах с това, че нежно, но настойчиво го взех от нея и го сложих на една странична масичка, където нямаше да се вижда.
— Кажи ми спокойно, скъпа моя, какво желаеш да направиш? — казах аз. — Посъветва ли те мистър Гилмор?
Тя поклати глава:
— Не, не за това, за което мисля сега. Той беше много мил и добър към мен, Мариан, и ме е срам да кажа, че го наскърбих, защото плаках. Ужасно безпомощна съм — не мога да се владея. Заради себе си и заради всички нас трябва да намеря достатъчно смелост да сложа край на всичко това.
— Имаш пред вид достатъчно смелост, за да поискаш свободата си? — запитах аз.
— Не — отвърна простичко тя. — Смелост, скъпа, да кажа истината.
Тя ме обгърна с двете си ръце и сложи кротко глава на гърдите ми. На отсрещната стена висеше миниатюрен портрет на баща й. Наведох се над нея и видях, че го гледаше, докато главата й почиваше върху мен.
— Не ще мога да поискам да се развали годежът — продължи тя. — Както и да приключи това, за мен ще бъде ужасно. Всичко, което мога да сторя, Мариан, е да не направя нещастието си още по-жестоко с мисълта, че съм нарушила обещанието си и съм забравила последните думи на умиращия си баща.
— Тогава какво предлагаш? — попитах аз.
— Да изрека сама истината пред сър Пърсивъл. Глайд — отвърна тя — и да го накарам да ме освободи, ако желае — не защото го моля, а защото знае всичко.
— „Всичко“? Какво искаш да кажеш с това, Лора? За сър Пърсивъл е достатъчно да знае (той самият вече ми го каза), че собствените ти желания се противопоставят на годежа.
— Мога ли да му кажа това, след като баща ми обяви този годеж при моето лично съгласие? Трябваше да устоя на обещанието си. Боя се да призная, че макар и не щастлива, можех да бъда доволна — тя спря, обърна лице към мен и опря бузата си до моята, — трябваше да удържа на думата си за годежа, Мариан, ако в сърцето ми не бе покълнала друга любов, която не съществуваше, когато обещах да стана съпруга на сър Пърсивъл.
— Лора, ти никога няма да се унижиш, като направиш такова признание пред него.
— Напротив, ще се унижа, ако спечеля свободата си, като скрия от него онова, което той има право да знае.
— Той няма никакво право да го знае!
— Не е вярно, Мариан, не е вярно! Аз не трябва да мамя никого — и най-малко от всички мъжа, на когото ме отреди баща ми и комуто аз дадох дума. — Тя приближи устни към моите и ме целуна. — Моя единствена обич — продължи кротко тя, — ти ме обичаш твърде много и толкова се гордееш с мен, че забравяш това, което не би пропуснала, ако беше на мое място. По-добре е сър Пърсивъл да се съмнява в моите цели и да тълкува погрешно поведението ми, ако желае, отколкото да бъда притворна най-напред в мислите си, а после достатъчно подла в услуга на собствените си интереси, като продължавам да крия измамата.
Отдръпнах се от нея в почуда. За първи път си бяхме разменили местата: решимостта беше изцяло в нея, а колебанието — в мен. Погледнах бледото, спокойно, обхванато от примирение младо лице; видях чистотата и невинността на сърцето в нежните очи, които отвръщаха на погледа ми; и дребните земни предупреждения и възражения, които се канех да изрека, се стопиха и изчезнаха в собствената си празнота. Отпуснах глава в мълчание. Ако бях на нейно място, жалката, малка гордост, която кара толкова много жени да се превръщат в измамници, би превърнала в измамница и мен.
— Не ми се сърди, Мариан — обади се тя, приемайки погрешно мълчанието ми.
В отговор я притеглих само по-близо до себе си. Страхувах се, че ще се разплача, ако заговоря. Сълзите ми не текат така лесно, както би трябвало; те идват като мъжките сълзи с ридания, които сякаш ме разкъсват и които плашат всички около мен.
— От много дни мисля за това, скъпа — продължи тя, като въртеше около пръстите си косата ми с онова детско неспокойство, от което горката мисис Веси все още търпеливо и напразно се опитва да я отучи. — Мислих много сериозно и мога да вярвам на храбростта си, когато собствената ми съвест казва, че съм права. Нека да говоря с него утре — в твое присъствие, Мариан. Няма да кажа нищо лошо — нищо, от което ти или аз да се срамуваме. Ох, как ще се облекчи сърцето ми и ще дойде краят на тази презряна потайност. Искам само да зная и усещам, че от моя страна няма да има повече измама, за която да отговарям, а после, когато чуе това, що искам да му кажа, нека постъпи с мен, както желае.
Тя въздъхна и отново сложи глава на гърдите ми. Тъжни и лоши предчувствия за това какъв ще бъде краят тегнеха в мислите ми, но макар и изпълнена все още с недоверие към себе си, й казах, че ще постъпя така, както иска. Лора ми благодари и постепенно заговорихме за други неща.
Присъедини се отново към нас за вечерята, а поведението и държането й към сър Пърсивъл бяха по- непринудени от всеки друг път. По-късно седна на пианото, избирайки нова музика — помпозна, но безжизнена. Откакто бедният Хартрайт си замина, тя нито веднъж не изсвири нежните, стари мелодии на Моцарт, които той така много харесваше. Този нотен албум вече не е на поставката. Тя го прибра, за да не
