Колкото до мен, не показах добродушие дори и наполовина; заговорих отново делово и сложих край на разговора.
— Днес е петък — казах му, — изчакайте ни до вторник за окончателния отговор.
— На всяка цена — отвърна мистър Мериман. — Дори и по-дълго, ако желаете, скъпи ми господине. — Той си взе шапката, за да си върви, но после отново ме заговори. — Между другото — каза ми — вашите клиенти в Къмбърланд не са получавали други известия ОТ жената, която написа анонимното писмо, нали?
— Нищо повече. Вие открихте ли някаква следа от нея?
— Все още не — отговори моят юридически приятел. — Но не се отчайваме. Сър Пърсивъл има подозрения, че някой й помага да се крие и ние наблюдаваме този някой.
— Имате пред вид възрастната жена, която беше с нея в Къмбърланд ли? — попитах аз.
— Съвсем друг човек, сър — отговори мистър Мериман. — Все още не сме успели да открием старата жена. Нашият някой е мъж. Ние го държим под око тук в Лондон и храним дълбокото подозрение, че той е помогнал по някакъв начин първия път при бягството й от приюта за душевноболни. Сър Пърсивъл искаше да го разпита незабавно, но аз казах: „Не, това само ще го накара да бъде по-предпазлив. Наблюдавайте го и чакайте.“ Ще видим какво ще стане. Една опасна жена на свобода, мистър Гилмор; никой не знае какво още може да извърши. Довиждане, сър. Надявам се, че във вторник ще имам удоволствието да получа вест от вас.
Той Се усмихна дружелюбно и излезе.
През втората част на разговора с моя юридически приятел бях доста разсеян. Бях толкова загрижен около проблема с договора, че не обръщах внимание на никакви други въпроси и в мига, в който останах сам, започнах да мисля какъв да бъде следващият ми ход.
При всеки друг случай бих действувал според дадените ми нареждания, независимо от личната си съпротива, и бих се отказал от спора за двадесетте хиляди лири на място. Но не можех да се отнеса с такова безразличие към мис Феърли. Към нея изпитвах искрено чувство на привързаност и възхищение; помнех, че за мен баща й беше най-сърдечният приятел и клиент, който човек би могъл да има; докато изготвях договора, изпитвах към нея онова, което бих изпитвал, ако не бях ерген, към собствената си дъщеря; и затова бях твърдо решен да не пестя силите си в нейна услуга и там, където ставаше въпрос за нейните интереси. Да пиша повторно на мистър Феърли, беше немислимо; това би му дало само още една възможност да се изплъзне между пръстите ми. Може би щеше да бъде по-полезно да се срещна с него и лично да изразя възраженията си. Следващият ден бе събота. Реших да си взема билет за отиване и връщане и да раздрусам старите си кости до Къмбърланд с надеждата, че ще го убедя да възприеме позицията, която бе справедлива, независима и благородна. Несъмнено шансът беше незначителен, но фактът, че не съм го пропуснал, щеше да успокои съвестта ми. Тогава щях да съм сторил всичко, което човек в моето положение би могъл да направи в интерес на единственото, дете на своя стар приятел.
Времето в събота беше прекрасно — западен вятър и ярко слънце. И тъй като напоследък отново усещах в главата си онази напрегнатост, срещу която моят лекар ме бе предупредил сериозно още преди две години, реших да се възползувам от възможността за малко допълнително движение и след като изпратих предварително багажа си, тръгнах пеша към гарата на Юстън Скуеър. Когато стигнах до Холбърн, един господин, който мина бързо покрай мен, спря и ме заговори. Това беше мистър Уолтър Хартрайт.
Ако той не ме бе поздравил пръв, сигурно щях да го отмина. Бе така променен, че едва можах да го позная. Лицето му бе бледо и изпито, държането му — припряно и неуверено, а облеклото му, което бях запомнил като спретнато и подобаващо за джентълмен, когато се запознахме в Лимъридж, бе така занемарено, че бих се засрамил, ако някой от моите чиновници се появеше в този вид.
— Отдавна ли се върнахте от Къмбърланд? — запита той. — Преди известно време мис Халкъм ми писа. Разбрах, че обяснението на сър Пърсивъл Глайд е било прието като задоволително. Скоро ли ще се състои сватбата? Може би случайно знаете, мистър Гилмор?
Той говореше тъй бързо и струпваше въпросите си така странно и объркано, че аз с мъка следях мисълта му. Независимо от близките отношения, в които би могъл да бъде със семейството от Лимъридж поради стечението на неприятните обстоятелства, според мен той нямаше право да очаква сведения относно личните им въпроси и затова реших колкото се може по-безболезнено да прекратя темата за брака на мис Феърли.
— Времето ще покаже, мистър Хартрайт — рекох му, — времето ще покаже. Осмелявам се да предположа, че няма да бъдем далеч от истината, ако следим вестниците за съобщението за сватбата. Простете ми, че отбелязвам, но за съжаление не изглеждате така добре, както при последната ни среща.
Нервна тръпка премина за миг през устните и очите му и ме накара донякъде да се упрекна, че му отговорих по такъв многозначително предпазлив начин.
— Нямах никакво право да питам за нейната сватба — каза той с горчивина. — Трябва да чакам, докато прочета във вестниците като другите хора. Да — продължи той, преди да мога да поднеса някакви извинения. — Напоследък не съм добре. Заминавам за чужбина, ще се опитам да променя обстановката и заниманията си. Мис Халкъм прояви любезността да ми помогне с нейните връзки и моите препоръки се приеха добре. Далече е, но за мен е без значение къде отивам, какъв е климатът или колко дълго ще отсъствувам.
Докато говореше, той се оглеждаше наоколо в тълпата от непознати, които минаваха от двете ни страни, като че ли мислеше, че някой би могъл да ни наблюдава.
— Желая ви успех и да се върнете здрав и читав! — казах аз и после добавих, за да не го държа напълно изолиран по въпроса за семейство Феърли: — Днес заминавам по работа в Лимъридж. В момента мис Халкъм и мис Феърли отсъствуват. На посещение са при някакви приятели в Йоркшър.
Погледът му просветна и той се канеше да каже нещо в отговор, но същият мигновен нервен спазъм премина отново през лицето му. Взе ръката ми, стисна я силно и изчезна сред тълпата без нито дума повече. Макар че почти не го познавах, изчаках минута, гледайки след него почти с чувство на съжаление. В професията си съм натрупал достатъчно опит, що се отнася до младите мъже, за да зная какви са външните признаци и белези на техния старт в погрешна посока и колкото и да ми е мъчно да го кажа, когато тръгнах отново към гарата, аз изпитвах сериозни съмнения за бъдещето на мистър Хартрайт.
IV
Взех един ранен влак и пристигнах в Лимъридж точно за вечеря. Къщата бе подтискащо празна и глуха. Надявах се, че добрата мисис Веси ще ми прави компания в отсъствието на младите дами, но поради настинка тя пазеше стаята. Слугите така се изненадаха, когато ме видяха, че се разтичаха и засуетиха глупаво, при което направиха куп досадни грешки. Дори икономът, който имаше достатъчно опит, за да се справи с такова положение, ми донесе изстудена бутилка портвайн. Сведенията за здравето на мистър Феърли както обикновено бяха същите и когато изпратих съобщение за пристигането си, бях уведомен, че той с най-голямо удоволствие щял да ме приеме на другата сутрин, но неочакваната новина за моето появяване била предизвикала сърцебиене, което омаломощило силите му за тази вечер. Цяла нощ вятърът ви мрачно и странни скърцания и стенания се чуваха тук и там из празната къща. Както можеше да се очаква, спах отвратително, на сутринта станах в твърде лошо настроение и закусих сам.
В десет часа бях съпроводен до стаите на мистър Феърли. Той се намираше в обичайното помещение, на обичайния си стол и в обичайното тежко състояние на духа и тялото. Когато влязох, камериерът му държеше пред него тежка папка с офорти с размери не по-малки от тези на бюрото ми. Нещастният чужденец се хилеше по най-раболепен начин и, изглежда, всеки момент щеше да падне от умора, докато господарят му разгръщаше спокойно офортите и извличаше скритата им хубост с помощта на увеличително стъкло.
— Най-добрият от добрите стари приятели! — каза мистър Феърли, облягайки се назад лениво, преди още да ме е погледнал. — Чувствувате ли се съвсем добре? Колко мило от ваша страна, че идвате да ме посетите в моето уединение! Скъпи Гилмор!
Очаквах, че камериерът ще бъде отпратен, когато влязох, но нищо подобно не се случи. Той продължи да стои пред креслото на господаря си, треперещ под тежестта на офортите; а мистър Феърли седеше и
