този момент бяха поискали от мен да кажа ясно какви недостатъци откривам в сър Пърсивъл, щях да посоча само два. Единият — непрекъснатото напрежение в поведението му и възбудимостта, които може би са породени съвсем естествено от необикновената енергия на характера му. Другият — резкият, остър, раздразнителен начин на обръщение към слугите, който в края на краищата може да бъде само лош навик. Не, не мога да го оспорвам и няма да го оспорвам; сър Пърсивъл е много хубав и много приятен мъж. Ето! Най-сетне го написах и се радвам, че се свърши.
— Вие естествено открихте, че не са чували нищо? — казах аз.
— Абсолютно нищо — отговори той. — Започвам сериозно да се опасявам, че я загубихме. Не знаете ли случайно — продължи той, гледайки ме много внимателно в лицето — дали художникът — мистър Хартрайт — не е в състояние да ни даде някакви допълнителни сведения?
— Той не е чувал нищо за нея, нито пък я виждал, откакто си замина от Къмбърланд — отговорих, аз.
— Колко тъжно — заяви сър Пърсивъл, говорейки като разочарован човек и същевременно, колкото и да е странно, като човек, който изпитва облекчение. — Невъзможно е да се предположи какви нещастия биха могли да сполетят бедното създание. Изпитвам неизразимо раздразнение, че всичките ми усилия да я върна отново към грижите и защитата, от които тя тъй спешно се нуждае, се провалиха.
Този път той наистина изглеждаше ядосан. Казах няколко съчувствени думи и после по обратния път към къщата заговорихме на други теми. Дали случайната ми среща с него в степта не разкри още една благоприятна черта от характера му? Несъмнена проява на внимание и всеотдайност от негова страна е да мисли за Ан Катърик в навечерието на сватбата си и да извърви целия път до Тодс Корнър, за да разпитва за нея, когато би могъл да прекара времето много по-приятно в обществото на Лора? Като се има пред вид, че той може да е подтикван само от искрено милосърдие, поведението му при дадените обстоятелства показва необикновено добро чувство и заслужава изключителна похвала. Е, добре — аз изразявам възхищението си и толкова.
Днес отворих дума за пребиваването ми под покрива на съпругата му, когато я върне обратно в Англия. Едва бях направила първия намек в тази посока, когато той ме хвана сърдечно за ръката и каза, че съм му предложила онова, което сам с най-голямо желание искал да предложи. Аз съм била приятелката, която най-искрено копнеел да осигури за съпругата си, и той ме помоли да му повярвам, че съм му направила трайна услуга, предлагайки да живея с Лора след сватбата й, точно както съм живяла с нея и преди това.
Когато благодарих от нейно и от свое име за любезната му добрина и към двете ни, ние преминахме към темата за сватбеното пътешествие и заговорихме за английското общество в Рим, в което Лора щеше да бъде въведена. Той изреди имената на неколцина приятели, с които очакваше да се срещне в чужбина тази зима. Всичките бяха англичани, доколкото си спомням, освен един. Изключението беше граф Фоско.
Споменаването на името на графа и откритието, че той и съпругата му по всяка вероятност ще се срещнат с младоженците на континента, поставя за първи път брака на Лора в недвусмислено благоприятна светлина. Възможно е това да бъде начин да се излекува семейната вражда. Досега мадам Фоско предпочита да пренебрегва задълженията си като леля на Лора заради ненавистта си към покойния мистър Феърли, породена от становището му за завещанието. Но тя не би могла вече да следва тази линия на поведение. Сър Пърсивъл и граф Фоско са свързани със старо и здраво приятелство и за съпругите им не остава нищо друго, освен да бъдат вежливи една към друга. В моминството си мадам Фоско бе една от най- нахалните жени, които съм срещала — капризна, придирчива и празноглава до последната степен на невъзможното. Ако съпругът й е успял да вкара ум в главата й, той заслужава благодарността на всички членове на семейството и първата, която ще получи, може би е моята.
Изпитвам нетърпение да опозная графа. Той е най-близкият приятел на Лориния съпруг и като такъв възбужда най-голямото ми любопитство. Нито Лора, нито аз някога сме го виждали. Всичко, което зная за него, е, че случайното му присъствие преди години на сгъналата на Тринита дел Монте в Рим е помогнало на сър Пърсивъл да се спаси от грабеж и убийство в критичния момент, когато бил ранен в ръката и би могъл в следващия миг да бъде ранен и в сърцето. Спомням си също, че по времето на необяснимата съпротива на покойния мистър Феърли срещу брака на сестра му, графът му написа много въздържано и умно писмо по въпроса, което, срамувам се, да кажа, остана без отговор. Това е всичко, което зная за приятеля на сър Пърсивъл. Чудя се дали някога ще дойде в Англия? Чудя се дали ще го харесам?
Перото ми се отвлича по какви ли не предположения. Нека се върна към трезвите факти. Сигурно е, че сър Пърсивъл прие дръзкото ми предложение да живея със съпругата му не само любезно, а почти с радост. Сигурна съм, че съпругът на Лора няма да има причини да се оплаква от мен, ако мога да продължа така, както започнах. Вече заявих, че той е красив, симпатичен, изпълнен с добро чувство към нещастните и със сърдечна привързаност към мен. Наистина, трудно ми е да се позная в новата си роля на най-близката приятелка на сър Пърсивъл.
Може би съм се заразила от трескавата възбуда в настроението на Лора през последната седмица. Ако е така, кризата вече премина и ме остави в много странно душевно състояние. От снощи вниманието ми е завладяно от настойчивата мисъл, че предстои да се случи нещо, което ще предотврати сватбата. Кое породи това необяснимо хрумване? Дали е косвен резултат от опасенията ми за Лориното бъдеще? Или ми е несъзнателно подсказано от все по-голямата възбуда и раздразнителност, които несъмнено забелязвам в държането на сър Пърсивъл с приближаването на сватбения ден? Невъзможно е да се каже. Зная само, че тази мисъл е в мен — безспорно най-безумната мисъл, която при тези обстоятелства би могла да се всели в една женска глава, но колкото и да се опитвам, не мога да я проследя обратно до източника й.
Този последен ден бе целият тъй объркан и окаян. Как да пиша за това? И все пак трябва. Всичко е за предпочитане пред вглъбяването в собствените ми мрачни мисли.
Добрата мисис Веси, която напоследък много пренебрегнахме и забравихме, без да иска ни натъжи още отзарана. Месеци наред тя тайно плетеше топъл шотландски шал за — скъпата си възпитаничка — много красиво и изключително трудно творение за жена на нейната възраст и с нейните навици. Подаръкът бе връчен тази сутрин и клетата, добросърдечна Лора напълно се разстрои, когато шалът бе поставен гордо на