Джордж.
Лорен изтича и го взе на ръце, прегърна го и започна безумно да го целува. Не можеше да повярва на очите си; за година и половина беше порасъл много. Вече ставаше голямо момче.
— Върл! Върл! Не познаваш ли майка си? Аз съм майката ти, Върл!
Той се събуди и започна да плаче.
— Ще го заведа в къщата, Сюзан — й каза тя.
Сюзан я изпроводи до вратата.
— Мис Лорен, смяташ ли да го вземеш със себе си?
Лорен не й отговори.
— Сърцето ми ще се разкъса, ако хлапето ни напусне сега — каза Сюзан, без да се засрами, че от очите й течаха сълзи.
Лорен изтича в двора и тръгна нагоре по пътя, а Върл се държеше здраво на врата й. Тя не чу какво й каза Сюзан.
Когато Клей и Лорен стигнаха до средата на пътя, Върл беше вече съвсем буден. Той гледаше Лорен някак особено и се бореше да се измъкне от нея.
— Не ме ли познаваш бе, Върл? — попита страхливо тя, като целуваше лицето и ръцете му. — Не помниш ли майка си? Аз съм майка ти бе, Върл! Погледни ме!
— Доста е подивял — каза Клей. — След някой и друг месец ще стане плашлив като заек. Никой не може да го хване освен Сюзан.
Лорен го държеше здраво в ръцете си. Той беше тежък, а прахът по пътя — дълбок, но тя не обръщаше внимание. Притискаше Върл, сякаш до края на живота си нямаше да го пусне.
— Аз съм ти майка бе, Върл. Не помниш ли майка си?
— Никога не сме го хващали, освен докато спи — каза Клей и завървя по-бързо, за да не изостане. — Цяла дива котка.
— Майка ти много се радва да те види, Върл. Мислех, че никога няма да се върна да те видя. Липсваше ли ти майка ти?
— Къде си била? — я попита той.
— Във Флорида, Върл.
— Там растат портокалите. Виждал съм ги.
— Да — каза тя. — Там растат много, много портокали, Върл.
— Донесе ли ми?
— Ще ти взема от магазина в Макгъфин, Върл — каза тя. — Не можех да ги нося с мене. Много са тежки, за да ги нося по целия път дотука.
— А таткото на Дани и Джим как им донесе портокали от Флорида — каза Върл.
Лорен погледна към Клей.
— Две негърчета живеят малко по-нагоре по пътя — й обясни той. Знаеше, че тя не познава негрите, които живеят нагоре. — Пит пренася портокали с камион. Понякога отива чак във Флорида да натовари портокали и мандарини за Ралф Стоуи.
Остатъка от пътя те извървяха бързо и мълчаливо, а когато стигнаха портата, видяха Саймън Дай да седи на предната веранда. Махна им да побързат.
— Дийн е приготвила закуската и ни чака — каза той, веднага мина през хола и влезе в кухнята.
За Върл имаше стол, който Дийн беше сложила до масата, но Лорен настоя да го държи в скута си. Той изяде лакомо овесената каша и изпи кафето, без да обръща внимание на някого в стаята. Лорен не започна да яде, докато той не свърши.
— Дай ми още кафе — каза той на Клей.
Клей отиде до печката за кафеника и му напълни чашката. Клей беше свършил да яде и не седна вече.
— Ето шишето с лекарството, дето го взех за него от Макгьфин — каза той, взе прашното шише от лавицата и го постави на масата пред Лорен. — Все не мога да намеря време да му го дам.
Лорен погледна за миг шишето и го отмести. Върл посегна за него, но тя го дръпна извън обсега му.
— По-добре да го заведеш на доктор в града — каза тя.
— Точно това смятам да направя — съгласи се Клей.
— Върви и се приготви да го водиш сега.
— Сега? Днеска?
— Разбира се. Върл има нужда веднага от лекар. Това поне зная добре.
— Защо пък да го водя точно днес? — запротестира Клей. — Не съм смятал да върша такова нещо. Не може ли утре?
— Не, казах ти сега! — натъртено заяви Лорен. — Върл трябва да се прегледа, преди да е станало късно.
Клей излезе на задната веранда и отпи от кофата на стойката. Преди да пие, изплю пълна уста. След това слезе по стъпалата към хамбара, където под навеса стоеше колата му. Знаеше, че е безсмислено да спори с Лорен, след като тя си е наумила нещо. Никога не беше успявал да я убеди в спор.
Колата запали без особени трудности, извади я на заден ход и я обърна в двора. Почака Лорен да, доведе Върл и да го тури на седалката до него.
На задната веранда Лорен изми лицето и ръцете на Върл. Вчеса на път косата му и закопча всички копчета по дрехите му.
— Не може ли утре ма, Лорен? — каза Клей. — Утре е събота, по-добре да отида до града в събота.
Лорен не му отговори. Тя сложи Върл на седалката до Клей и затвори вратата. Когато бяха готови за тръгване, тя се наведе и го целуна за довиждане.
— Заведи го при доктора и нека го лекува, Клей — нареди тя. — Ако не го направиш, не знам какво ще ти се случи. Върл има нужда от доктор, и то веднага.
Клей кимна мрачно и потегли. Не погледна назад. Лорен отиде до портата да ги гледа, а когато се скриха от погледа й надолу по пътя, бавно се върна към къщата.
Саймън я чакаше.
— Чудно къде е Том — каза той. — Обеща днеска да дойде пак.
— Хич пет пари не давам къде е Том Роудс сега или когато и да било — каза Лорен рязко.
Седна на верандата и се загледа надолу по пътя, накъдето бяха отишли Клей и Върл.
Саймън постоя мълчалив; чакаше да й се оправи настроението. След малко тя се обърна да огледа магнолиевото дърво край оградата.
— Том каза, че ще дойде — започна отново Саймън. — Щом е казал, че ще дойде, трябва да удържи на думата си.
— Ще забрави — му каза тя. — Познавам Том Роудс. Не можеш да разчиташ на него.
— Познаваше ли го, преди да се махнеш оттук?
— Малко нещо.
— Вчера се държеше като че ли ти е стар приятел. Помислих, че се познавате доста добре.
— На времето познавах доста мъже от Роки Комфърт, преди да отида в Джаксънвил. Том беше един от тях. — Тя помълча малко. — Том беше първият, когото опознах.
— Мисля си, дали би се върнала с мене? — предложи Саймън, като приближи стола си. — Другия понеделник тръгвам за Южна Джорджия и нямам нищо против да отида чак до Флорида. Разбира се, ако отиваш и ти нататък.
— Ами ако тръгна с тебе и си навлека неприятности? — каза Лорен. — Знам ли как ще стане?
— Ще се погрижа за това — обеща Саймън и приближи още повече стола си. — Ще те заведа в Джаксънвил. Мисля си, че ще трябва да отида във Флорида. Бог отдавна ми подсказва да отида там, но аз все отлагам и отлагам, докато вече ме е срам от бога. Но в понеделник реших да отида.
— Добре — каза Лорен. — В понеделник тръгвам с тебе.
Саймън се наведе напред и сложи ръка върху облегалката на нейния стол.
— Някъде по пътя все ще успеем да се отбием за малко — предложи тон.
— За какво?
— Просто така, ще спрем да си починем. Можем да останем един-два дена по пътя и въпреки това да
