докато не й каже къде е бил и какво е правил. Но дори и с това нямаше да се свърши; Дийн щеше да го безпокои месеци след това, като го кара да си приказват за тази случка. И Клей никак не знаеше какво да прави. Просто трябваше да я остави да си говори.
— В училището сигурно няма орган — каза Саймън, без да се обръща към никого. — Но в неделя, чини ми се, можем да минем и без орган. Трябва да се донесе цигулка или банджо и ще започнем някоя песен. Никога не съм имал мъчнотии с музиката и пеенето, когато събирам хората. Като се съберат в училището или църквата, хората обичат да пеят. Понякога дори изглежда, че предпочитат повече да пеят, отколкото да слушат проповедта. Аз си разпределям времето така, че половината да е за едното и половината за другото. Тогава почти всички са доволни.
Клей извади хармониката и я изтупа в коляното си. След това прекара пръсти отгоре, за да изтрие праха от тютюна. Остана доволен и започна да свири.
— За какво смяташ да проповядваш в неделя, проповеднико? — попита Том. — Досега не си казал точно!
— За какво ще проповядвам ли? Ами за човешките грехове. Аз винаги проповядвам за човешките грехове, Том. Хората не търпят нищо друго. И колкото са повече греховете, за които проповядвам, колкото са по-тежки, колкото са по-страшни, толкова повече обичат да слушат хората. Трябва да се проповядва онова, което хората искат да слушат. Аз съм научил какво искат да слушат хората и им го давам.
— Че как познаваш какво искат да слушат хората?
— Познавам по размера на пожертвуванията, конто пускат в шапката, и по броя на тези, който стават религиозни. Доста отдавна проповядвам, за да мога да ти кажа за всяко място какво искат да слушат хората.
— Хе, че в такъв случай ти сигурно знаеш всичко по тоя въпрос — каза Том.
— Дали знам всичко ли? Разбира се, че знам всичко по този въпрос. — Той спря, докато Том напълни чашата му от дамаджаната. След като отпи половината, продължи: — Знам почти всичко, което може да се знае. От двадесетгодишна възраст пътувам из Джорджия и Алабама, а сега съм близо петдесет. Затова знам много за проповядването. Ако бях седял в една църква, както правят повечето, и не бях излизал сред хората, нямаше да знам повече от заседналите проповедници. Но аз пътувам. Аз съм пътуващ, скитащ, амбулантен проповедник и знам всички грехове, които са извършени в Джорджия, А освен тях и други някои грехове!
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Късно следобед, след като Лорен и Дийн бяха влезли в къщата да подремнат, Саймън напусна верандата, без да каже нещо, и зави зад ъгъла на къщата. След минута Том и Клей го последваха да видят какво прави там.
Саймън седеше на колене близо до тухления комин и хвърляше две зарчета по твърдата земя. Не вдигна глава, когато го приближиха.
— Е, това вече е игра само за мене — каза Том с ентусиазъм. — Как се сети бе, проповеднико?
Саймън продължи да хвърля зарчетата, от време на време щракваше с пръсти и не си даваше труд да погледне нагоре. Плавните му и леки движения подсказваха, че има голяма опитност.
Том седна пред него по турски и наблюдаваше как се търкалят кубчетата по твърдия бял пясък.
— Хайде да изкараме една приятелска игра — предложи Том, като не можеше да се сдържи повече. — Няма по-хубав начин да убие човек времето.
Клей също беше хипнотизиран от зарчетата. Потриваше пръсти с надеждата да ги докосне.
— Само една приятелска! — настоя Том. — Хич не ми се иска да свършим с караница.
Саймън кимна в знак на съгласие. Погледна Клей.
— Какво, ще кажеш, Хори?
— Правилно, майка му стара! — каза Клей, премести тежестта на тялото си върху другата пета, загреба шепа пясък и го остави да се изцеди през пръстите му.
— Имаш ли пари? — попита небрежно Саймън, хвърли зарчетата и ги загледа, докато те спряха с въртене, което разрови пясъка.
— Имам си, разбира се — каза Том. — Поне си имам достатъчно за една приятелска!
Той бръкна с ръка в джоба на панталона си и извади парите, които имаше.
— А ти как си с парата, Хори? — попита Саймън и продължи да следи движението на заровете, след като бяха напуснали ръката му.
А бе не знам — каза Клей. — Май нямам вече пукнат петак! Оня долар беше всичко. Може би, ако ми го дадеш назаем, след това ще спечеля и ще ти го върна. Саймън решително поклати глава.
— Ей, лоша работа! — каза Том. — Така ме сърбят пръстите за една приятелска игра!
— Ако не ми дадеш назаем долара, хич не знам как ще мога да играя — каза Клей, като гледаше заровете.
— Точно по този начин човек си създава неприятели, Хори — каза решително Саймън. — Не знам дали има случай този начин да не е свършвал зле. Да дадеш пари назаем, та после да играете на зарове, това винаги довежда до неприятности. Щом не можеш да си платиш, по-добре си стой настрана. Виж, ако беше за друго, ей така по мъжки, веднага бих ти дал пари назаем, но играта на зарове е различна работа. За такива уж дребни неща след това са ставали убийства!
Клей доби мъченически вид. Толкова му се искаше да участвува в играта, че не знаеше как ще издържи, ако го оставят настрани.
— Наистина лоша работа — каза Том съчувствено. — Много е неприятно, че едно приятелче не участвува в играта само защото се е случило да е без дребни пари.
Саймън решително поклати глава.
— Или еклере, или да те няма! — заяви той. — Ако ще играем, ще играем, както се играе. Много хора си мислят, че могат да хвърлят заровете, а после да не плащат. Затова ви казвам: в тая игра всеки трябва да залага собствените си пари — и то еклере. После като свършим, да няма „ах“ и „ох“! С празни приказки зарове не се играят!
— Ами не може ли да заложа нещо друго?
— Какво имаш?
— Па не знам. Май всичко, дето го виждаш наоколо!
— Земята ти не ми върши работа — каза Саймън. — Не мога да натикам земята ти в джоба си и да замина!
Клей се огледа наоколо. Нито виждаше, пито се сещаше за нещо, което да заложи. Докато се опитваше да измисли какво да прави, Саймън методично хвърляше зарчетата; ръката му ги мяташе бавно и сигурно. Никога не ги оставяше да останат на земята, а ги загребваше в същия миг, в който спираха. Сякаш знаеше каква цифра ще хвърли и нямаше нужда да проверява дали наистина се е паднала, когато зарчетата се претъркулваха.
— Ако имаш в къщи часовник или нещо златно — подметна на края Саймън, без да отделя поглед от земята.
— Ей, вярно бе! — извика Клей. — В къщи има един часовник. Бях забравил.
— Само че това няма да е достатъчно—каза Саймън. — Трябва да имаш достатъчно, за да можеш да продължиш играта, ако в началото загубиш няколко пъти.
— Не мога да го загубя — каза Клей.
— Защо не можеш да го загубиш?
— Той е на Дийн. Часовникът на баща й. Даде го на Дийн, когато умираше.
— За мене няма значение чий е или на кого е бил, щом искаш да го разиграваш. Цветът на парите е един в цялата страна и златните часовници ми се виждат навсякъде еднакви.
— О, че е златен, златен е! — бързо го успокои Клей. — Целият е жълт. — Той изтича за часовника.
— Може и да е — каза Саймън.
— Не знаех досега, че хвърляш зарове, проповеднико — каза Том. — Ти се държиш съвсем като обикновен човек. Повечето проповедници, които съм виждал, не биха се допрели до заровете и с
