— Ако още веднъж посегнеш към заровете, главата ти ще пати. Ако още веднъж посегнеш, ще ти пръсна черепа!
Том се дръпна до комина, уверявайки Саймън, че няма да се опитва втори път да вземе заровете.
— Да не би заровете да се подправени, а, проповеднико? — каза той.
Саймън го изгледа кръвнишки.
— Гледай си работата и за мен не се грижи. Той подаде заровете на Клей.
— Хайде, твой ред е — каза той. — Никога няма да излъжа човека, когато редът е негов. Разклати добре заровете, Хори, и ги хвърли по дяволите!
— Всичко ли залагаш?
— Всичко — отговори той с кимване.
Клей погледна заровете в ръката си. Тяхната тежест го учуди, но нямаше смелостта да ги провери. Разтърси ги в дясната си ръка, като се вслушваше в чаткането им.
— Хвърляй, Хори! — заповяда Саймън.
— И Дийн ли е заложена?
Саймън потвърди нетърпеливо с глава.
— Тя е твоят залог.
— Цялата ли наведнъж?
— Всичко на едно хвърляне! Който спечели, прибира цялата печалба!
Той започна да реди върху земята купчинки от сребърни монети и зелени банкноти.
— Бог ми е свидетел, че ме искам да го направя — каза Клей отчаян.
— Помисли си само колко добре ще ти дойде, Хори, ако спечелиш всичко. Господи, та ти ще си върнеш всичко и отгоре на това и моите трийсет-четирийсет долара!
— Пет пари не давам за парите ти, само да мога да си имам Дийн и колата.
— Добре тогава. Хвърляй да видим какво ще се падне. Все един ще спечели. — След малко той допълни: — И един ще загуби. Винаги е така.
Клен хвърли заровете на земята с трепереща ръка. Когато отвори очи, на земята лежеше осем.
— Хайде сега отработи си го — каза Саймън. — Това е числото ти. Хайде отработи си го сега, Хори.
Клей хвърли втори път. Падна се петица. Започна отново да се поти.
— Загрей заровете, Хори! — извика Саймън. Беше застанал на четири крака и лицето му беше само на няколко инча от земята.
Следващото число беше шест. Лицето на Клей започна да побелява, а потта, която се стичаше по врата и гърдите му, беше студена като лед. Караше го да трепе-ре от студ в горещината.
Ръката му се вдигна над главата. Готвеше се да хвърли заровете за последен път.
— Какво е числото ми? — попита той Саймън.
— Твоето число е осем, Хори. Опитай се да го хвърлиш!
Клей хвърли заровете и затвори очи, когато излетяха от ръката му. Беше го страх да погледне.
Последва тишина. Дори Саймън не проговори. Заровете лежаха на твърдия бял пясък помежду им.
— Печелиш ли? — понита със слаб глас Клей. Отвори очи за първи път и погледна кръга пред себе си. Числото беше седем.
— Дали печеля! — повтори Саймън. — Дали печеля, а? Какво искаш да кажеш, дявол да го вземе? Разбира се, че печеля, дявол да го вземе! Нали не хвърли осмица? Трябваше да хвърлиш осмица. Смятам, че печеля!
Клей беше на четири крака пред него.
— Какво смяташ да правиш?
— С какво?
— С колата и със… със…
— Първото нещо е да отида до онзи навес и да огледам новия си автомобил. Цяла година вече се нуждая от нова кола. Онази купчина старо желязо пред къщата става само за канавката. Замъкни я в някоя канавка. При следващия дъжд ще запази нивите ти от размиване.
Том стана и се отправи към предния двор. Зави край ъгъла на къщата и забърза към колата си до, магнолиевото дърво. Запали мотора и си тръгна към къщи, преди Клей и Саймън да се усетят.
Саймън прибра револвера в джоба си. Клей стоеше и го гледаше и усещаше тежестта на отпуснатите край тялото му ръце. Когато изчетка дрехите си, Саймън тръгна към навеса до хамбара. Клей го последва по стъпките му.
Спечелената кола се хареса много на Саймън. Имаше нови гуми, а и резервната не беше лоша; боята беше запазила първоначалния си цвят и блясък; гюрукът също беше в добро състояние. Влезе в нея и запали мотора. Не се чуваше да чука лагер. След като послуша известно време мотора, той слезе и прибра ключовете в джоба си.
— Много съм ти задължен, братовчеде — каза той, като излизаше от навеса. — Дяволски съм ти задължен. Колата е екстра за тези пари.
Саймън тръгна към къщата. Клей тръгна с него. Той подтичваше с къси крачки, за да догонва дългите крачки на Саймън.
Когато стигнаха ъгъла на къщата, Клей дръпна Саймън за ръката. Спряха един срещу друг и Саймън се наведе, за да погледне Клей в очите.
— Какво искаш, Хори?
— Какво смяташ да правиш сега?
— Нищо. Защо?
— Смяташ да отидеш в къщата ли?
— Може би да, може би не. Още не съм решил.
— Нали няма да влезеш в стаята, където е Дийн?
— Успокой се, Хори, успокой се.
— Дийн е моя жена и…
— Е, и какво ме засяга това?
— Дийн е моя жена и да бъда проклет, ако ти позволя да се домогнеш до нея. Няма да допусна това. Не съм дребнав, но просто ти казвам да спреш дотука, ако смяташ да правиш такова нещо.
— Не ми хленчи, Хори — каза остро Саймън и с един размах на ръката бутна Клей настрана. — Ти загуби, а аз спечелих. Няма какво повече да се приказва.
— Слушай, трябва да си доволен да вземеш Лорен. Вземи нея, щом искаш да вземеш някого. Нямам нищо против да я вземеш. Но няма да правиш нищо с Дийн.
— Ако още ми хленчиш, Хори, ще ти счупя главата.
— Слушай, твоите зарове да не са подправени?
— Заровете са мои и няма защо да ти давам сведения за тях. Ти сам се навря в играта, без да те канят; сега се махай и стой настрана. Стига си ми хленчил.
Качиха се по стъпалата на верандата и минаха през хола заедно. Саймън поглеждаше във всяка врата, край която минаваха. Когато стигнаха стаята на Клей и Дийн. Саймън спря, погледна вътре и видя Лорен и Дийн. Усмихна се, махна им с ръка и влезе.
— Може би ще е по-добре ти да й го кажеш, Хори, за да повярва веднага — каза той на Клей. — Хайде, кажи й го!
Клей седна на един стол и си забърса потта.
— Хайде или сам ще трябва да й го кажа — подкани го Саймън.
— Поиграхме малко на зарове в двора, Дийн — започна той. — Ние тримата — Саймън, Том и аз. Саймън ни обра. Трябваше да заложа колата и я загубих. Тогава Саймън ме накара…
— Не спирай — каза Саймън.
— Саймън ме накара да те заложа тебе и аз пак загубих.
Лорен скочи веднага на крака.
— Ти си мръсник, Саймън Дай — изкрещя тя. — Ти си най-долнопробен мошеник!
Саймън й се изсмя.
— Играхме честна игра на зарове — каза бавно той. — Клей имаше точно толкова възможности да спечели, колкото и да загуби. Той загуби, а аз спечелих. Това е комарът.
