Клей се върна в къщи на другата сутрин малко преди девет часа. По целия път от Макгъфин беше шибал мулето с жилава хикорова пръчка, но мулето въпреки това отказваше да върви по-бързо от скоростта на човешки ход. Животното беше свежо и спокойно; Клей беше заприличал на парцал.
Видя Саймън да седи на предната веранда, когато беше още на четвърт миля. Точно тогава мулето, вместо да тръгне по-бързо при вида на обора, забави хода си още повече и Клей се хвърли по пътя и изтича остатъка от пътя до къщата. Остави мулето да си дойде само.
Никой не излезе да го посрещне, но той беше твърде възбуден, за да го забележи.
— Ето ги! — извика той, размахвайки шепа банкноти над главата си.
Саймън беше забравил за какво бе отишъл Клей в града, но когато видя парите, си спомни всичко.
— Намерих — викаше Клей и тичаше нагоре по стъпалата. — До последния грош. Готов съм да ти платя, Саймън.
— Откъде ги взе? — попита подозрително Саймън, посегна във въздуха към ръката на Клей и я придърпа по-наблизо.
— Откъде ли?
— Да, откъде? Нямам намерение да вземам откраднати пари и да ме запрат в някой селски дранголник. Да не си ограбил някой магазин или банка, а?
— Не съм, разбира се — каза Клей, твърде възбуден, за да седне или да стои неподвижно. — Взех ги назаем от фермерската кооперация срещу памучната реколта за следващата година. Подписах се за тях. Никога не бих откраднал пари.
Без да изпуска китката на Клей, Саймън се опита да вземе парите с другата си ръка. Клей бързо ги отдръпна извън досега му.
— Чакай малко — каза той, като поклати глава. — Не става така, само да ти дам парите. Знам тая работа. Ти трябва да кажеш, че ме освобождаваш от всички дългове и да ми върнеш Дийн. Така се вършат тези неща.
— Нямаш ли доверие в един божи човек?
— Чакай малко — каза Клей. — Искам да знам точно що за проповедник си. Питах някои хора в Макгъфин по тоя въпрос и те казаха, че са чували много за тебе, но никога не са те срещали. Като разправех как се държиш в Роки Комфърт най-напред с Шугър, а после как си попийваш и хвърляш зарове, те казаха, че ти си най-дяволският проповедник, за когото са чували. Казах им, че си истински пътуващ проповедник, но повечето не можах да убедя.
— Какво, да не се съмняваш в моята дума, а, братовчеде?
— Аз ли? Не мога да кажа. Другите казаха това за тебе. А пък ти що за проповедник си всъщност?
— Бог ме призова да проповядвам на грешниците — каза Саймън тежко. — Това е единственото обяснение, което мога да дам на един бял. Ако хората не приемат думите ми на вяра, тогава ще зная, че дяволът се е вселил в тях.
Клей придърпа един стол, като държеше здраво парите в ръка. Погледна ги отблизо и очите му премитаха при вида на толкова много изцапани зелени банкноти.
— Имаш ли още намерение да държиш в неделя проповед в училището? — обърна се той към Саймън.
— Имам, имам — каза тържествено Саймън. — Господ бог за това ми каза да дойда в Джорджия. Нямаше да седя тука, ако той не бе ми казал да побързам и да дойда.
— Много си упорит, дявол да го вземе. Еша си нямаш, както казал един. Никога не съм виждал толкова упорит човек.
— Какво искаш да кажеш?
— Получи почти нова кола, часовника на бащата на Дийн и тия сто долара, които трябва да ти дам. Не мога да разбера защо не отидеш някъде другаде.
— В неделя ще държа проповед — каза Саймън упорито. — Нищо не може да ме спре — ни потоп, ни второ пришествие. Дошъл съм да спасявам грешници и ще ги спасявам, та ако ще да трябва да падна и аз и заедно с тях да бъда просветлен.
— Е добре, ето ги — каза Клей, като подаде неохотно банкнотите. — А сега ще кажеш, че нямаш никакви претенции към Дийн.
— Аз ли? — каза Саймън. Грабна парите и започна веднага да ги брои.
— Да, ти — каза Клей с горчивина. — Ти почна да ме уморяваш тук с присъствието си, майка му стара. Ако трябва да си получа набожността, вече пет пари не давам дали ще я получа, или не.
— Слушай, така не се говори, Хори — каза Саймън и се наведе да погледне Клей. Тури п-ръст между парите там, докъдето беше стигнал в броенето. — Държиш се така, като че съм ти направил някоя мръсотия.
— А бе не е толкова за това, ами за нещо друго. Не съм убеден, че си проповедник.
— Внимавай, бог те слуша!
— Сигурен ли си, че ме слуша?
— Разбира се. Трябва да внимаваш какво говориш. Клей се замисли няколко минути. Погледна насреща към гората, където се притулваше рекичката Роки Комфърт.
— Но не си свещеник, нали? — попита Клей.
— Не — каза Саймън. — Не съм. Оставям тази работа на другите, които желаят да ги наричат така.
— Какъв проповедник си тогава?
— Аз съм цивилен проповедник.
— Така ли?
— Да, такъв съм.
— Има ли разлика от истинските?
— От какви истински?
— От истинските свещеници?
— Ония проповедници съвсем не са по-близо до господа бога, отколкото съм аз. Аз си изкарвам хляба, където мога, а ония, другите, стоят през цялото време на едно място. Това е цялата разлика. А по отношение на господа бога няма изобщо никаква разлика. За него всички ние сме проповедници. И аз не се давам на никакъв друг проповедник, бил той свещеник или цивилен.
— Сигурно днес ще си почиваш, за да държиш утре голяма проповед в училището — каза Клей. — За нищо на света не бих пропуснал това нещо. Винаги съм казвал, че искам да присъствам на място и да видя как някой проповедник прогонва дявола. Ти сигурно това смятащ да направиш утре, а?
— Винаги съм побеждавал дявола — каза Саймън. — Не само утре, а при всяка моя проповед удрям по него, докато започне да скимти. И утре също ще заскимти.
— Абе, ти може би ще пропъдиш изобщо дявола от Роки Комфърт. Виж, това ще е добро дело. Хората по тия места все са имали по нещо общо с дявола. Изглежда, че искат да опитат докъде могат да стигнат в греховете си. Здравата ще трябва да проповядваш, за да ги накараш да се променят.
— Хората тука са като хората из цялата страна. Дяволът е навсякъде в Джорджия. Където и да отидеш, ще видиш да се подава лъскавата му глава.
— Брей, на дявола лъскава ли му е главата, а? — попита Клей.
— Дали е лъскава? Също като плешива глава, намазана с мас!
— Не думай!
— И е червена.
— Брей, майка му стара! Досега не съм го знаел. Струваше ми се, че е нещо като… а бе да ти кажа истината, Саймън, не знаех как изглежда дяволът!
До това време Саймън беше свършил да брои парите. Държеше ги в ръка, гледаше ги, разтърсваше ги и ги опипваше с пръсти. Неохотно ги постави в джоба си, където не можеше да ги вижда.
— Хайде да отидем в училището да огледаш обстановката — предложи Клей. — Ще можеш да огледаш обстановката и утре ще знаеш къде си.
— Чудесно! Бих искал да го видя. Откакто съм пристигнал тука в сряда следобед, не съм ходил по- надалеч от къщата на Том Роудс.
— Чини ми се, че можем да отидем с автомобила — каза Клей и го поведе към навеса.
— Разбира се — каза Саймън. — Можем да отидем с моята кола.
