Той се качи, намери ключа, който бе сложил в джоба си, и запали мотора. Клей седна до него на предната седалка, като държеше вратата полуотворена, а единия си крак на стъпалото.
Саймън подкара колата без никаква трудност. Даде заден ход, изкара я от двора и свърна по пътя, сякаш беше свикнал да я кара от две-три години. Нямаха какво да си кажат.
На стотина метра от къщата на Том Роудс Саймън намали скоростта. Погледна към къщата, обора и пръснатите наоколо бараки.
— Сега пък какво има? — попита Клей, проследи погледа му и почувствува забавянето на колата.
— Май че няма да е лошо да спрем и да си поприказваме с Том — каза Саймън. — Не съм го виждал от вчера.
Без да изчака отговора, той свърна и подкара към оградата на обора. Спря колата, сложи ключа в джоба си и слезе.
— Хич не знам къде може да е Том — каза Клей и се запъти към обора. — Понякога в събота отива в града, а понякога не отива.
— Колата му е под навеса. Трябва да е наоколо. Негърът, който работеше из къщата и обора, излезе от една барака.
— Къде е мистър Том? — попита Клей.
— Долу на пасището — каза Френк и посочи зад градината и овощните дръвчета. — Ей там долу ще го намерите.
Прескочиха при портата оградата на обора и тръгнаха през градината. Зеленчуците се бяха източили н растяха добре. Саймън спря и измъкна един морков. Избърса пръстта с ръка и започна да го яде, като отхапваше големи парчета едно след друго и ги смачкваше на каша с челюстите си.
Том не се виждаше никъде по пасището, но до рекичката имаше обор. Тръгнаха към него, като стъпваха внимателно по извитата пътека за кравите.
Клей спря на вратата и погледна вътре. Том беше там, кацнал на едно столче, и гледаше през една цепка в стената на обора. Не ги беше видял.
— Ей, Том, защо за бога надничаш през тази цепка? — каза Клей и се наведе да види Том отблизо.
Том скочи на крака и лицето му се изчерви. Не знаеше какво да направи, за да скрие смущението си.
— Нищо — каза той и се опита да се засмее.
Саймън прескочи обора и се наведе над цепката. Надзърта няколко минути през нея, като затвори едното си око и присви другото.
— Не виждам нищо освен гората отсреща — каза Саймън, изправи се и погледна Том. Но все още се чудеше какво ли може да се види през цепката.
Том не се опита да обясни.
— Брей, майка му стара, какво има там бе, Том? — попита Клей. Наведе се и погледна през цепката в стената. Затвори едното си око, присви другото, но пак не можа да види нищо освен боровете.
— Има ли някой отсреща, Том? — попита Саймън. Том поклати глава и се опитваше да не ги гледа в очите.
— Просто понякога си идвам тука и си седя така — замънка той. — Нямам много работа, та си седя и гледам през цепката. На времето все си намирах работа, но сега предпочитам да си седя тука.
— И да гледаш нищото? — попита удивено Саймън.
— Вярно, че отсреща има само дървета. Ама има и нещо друго. Не знам какво.
— Брей, майка му стара — каза Клей. — Досега не съм знаел, че правиш такова нещо. Че в това няма смисъл бе, Том?
— Няма — каза Том. — Чини ми се, че няма смисъл. Но въпреки туй го правя.
Саймън седна на едно от столчетата. Тогава видя дамаджаната, която през цялото време стоеше подпряна до стената.
— Чини ми се, че ще се покажеш добър съсед с дамаджаната, а, Том? — каза той.
— Та нали е за това! Заповядай!
Саймън отпи дълга глътка от царевичната ракия сложи тежко дамаджаната на земята. Подът на обора беше от гола земя и затова дамаджаната не се счупи. Прекара опакото на китката си по устата и я облиза.
— Заповядай, Клей — каза Том. — Нали затова съм я направил! Няма смисъл да я правя, ако никой не я пие.
Докато Клей и Том пиеха от дамаджаната, Саймън се премести на стола до стената и наведе глава към цепката. Няколко минути седя и гледа през нея с присвито око. След това вдигна глава и погледна малко, глупаво другите.
— Вижда ли се нещо? — попита Клей.
— Нищо особено.
— Тогава мръдни малко и аз да погледна.
Клей седна и погледна през цепката. Не се виждаше нищо друго освен дърветата от другата страна на пасището. Оградата отсреща, която заграждаше другата страна на пасището, беше от бодлива тел, а стълбовете — разцепени борови колове. Видя всичко това от пръв поглед и нямаше нищо друго за гледане, но продължи да гледа през цепката, сякаш виждаше нещо, което не беше виждал никога преди.
— Накъде сте се запътили? — Том попита Саймън.
— Към училището. За там тръгнахме. Но ми се чини, че няма какво толкова да се види в него.
— Не — каза Том и замърда неспокойно на стола си. — Няма нищо особено там. Попе аз не съм видял нищо особено в него.
Обърна се да види дали Клей е свършил да гледа през цепката. След като почака, колкото можа, той стана и отиде при него.
— Какво има? — попита Клей.
— Вече дойде моят ред.
Той бутна Клей от стола, седна и притисна лицето До стената, там, където беше цепката. Мръдна глава малко вляво, после я наведе с един сантиметър. След това застана неподвижно.
— Виждаш ли нещо, братовчеде? — каза Саймън. Том не каза нищо.
— Ще си пийна, каквото ми се полага сега, а не по-късно — каза Саймън. Взе дамаджаната и отпи тежко.
След като свърши, подаде я на Клей.
— Няма да има никакъв смисъл да ходим сега в училището — каза Саймън и поклати глава към Клей. — За какво толкова ще ходим горе.
— Училището си е същото, каквото си беше — съгласи се Том.
Саймън тръгна нервно из обора. Спря до Том.
— Недей заема мястото през цялото време — каза той и го бутна. — Позволи и на ближния си да хвърли едно око от време на време.
Том стана и потърси дамаджаната.
— Чини ми се, че не е имало нещо за гледане, което толкова да ми хареса — каза Саймън и нагласи окото си до цепката.
Клей се облегна на стената, извади хармониката си. Изтърси я от парченцата тютюн и плява и я прекара бързо по устните си. Тя издаде звук, сякаш се беше спукала автомобилна гума.
Клей засвири:
Имам си едно момиче…
Саймън, с око, залепено за цепката, взе да тактува с крак по голата земя.
— Това е хай-проклетата дупчица в целия свят — каза Том. — Често си идвам тука, сядам си на стола и си гледам цялата сутрин. Няма нищо за гледане, майка му стара, освен дърветата и може би стълбовете на оградата, но не мога да си отделя погледа, па ако ще да пукна. Най-чудното нещо, което съм виждал през живота си.
Саймън се настани по-удобно на стола.
— Нищичко няма за гледане — каза Том, — а пък виждаш целия свят. Да гледаш през стената на обора е по-хубаво от всичко друго, което ми идва на ума. Поседиш малко и, току виж, не можеш да се махнеш.
