поглеждат белезите. Саймън не беше дори намекнал за какво проповядва. Знаеха, че има пред вид някой определен грях, но сред толкова много възможни грехове не беше лесно да се определи кой от тях е. Държеше ги в напрежение от страх, че ще изпуснат оня момент от проповедта, който щеше да задоволи тяхното любопитство.
Пред петнадесет-шестнадесет липа се развяваха ветрила от палмови листа. Палмовите листа издаваха сухо прашене, сякаш вятър духаше през захарна тръстика. Никакъв шум не нарушаваше тишината — само пращенето и от време на време звукът от бързото замятане на някоя колосана пола над ухапаното бедро. Извън стаята имаше много звукове; но никой не ги чуваше. Всички напрягаха слух за думите на Саймън Дай.
Саймън си беше отдъхнал достатъчно, за да продължи оттам, откъдето бе спрял преди няколко минути. Вече не чуваше бръмченето на осата и се чувствуваше по-спокоен. Подхвана нишката на проповедта си и започна да говори с нисък, почти неразличим глас. Жените и момичетата спряха да си веят с палмовите листа от страх да не изпуснат какво ще каже.
Навън, под дърветата, в кръга в горичката, мъжете седяха и се споглеждаха. Заговореха ли половината от тях едновременно, във въздуха се носеше дрезгаво бръмчене.
Слънцето вече потъваше зад дърветата. Беше малко по-хладно, отколкото след пладне, когато повечето от тях бяха дошли, и вече не беше необходимо да се изтрива потта.
Някой се извърна и погледна към училището. Човекът до Клей го побутна с лакът:
— Не е ли това самият проповедник, дето излиза от вратата, а, Клей?
Клей се изправи, за да види по-добре.
— Май, че е той.
Саймън вървеше към горичката и викаше Клей.
— Ела за минутка, Хори — каза той остро. — Искам да те видя само за минутка.
Той взе да маха на Клей с ръка, като го подканяше да бърза, и остана да чака на мястото, където беше стигнал. Клей едва бе изминал десетина крачки и той пак му викна:
— Искам да кажа две думи и на Том Роудс.
— Искал и с тебе да говори, Том — каза Клей. — Я ела и ти с мене да видим какво си е наумил.
Том стана и напусна кръга.
— И не се оставяй на проповедника да те забърка в някоя дяволска каша, Том — каза Ралф Стоун.
Всички, които бяха в кръга, се изсмяха.
— Където има проповедник, там има и бели — каза някой. — Те всички са от един дол дренки. Познавах на времето един проповедник, който беше жив дявол.
Клей и Том се запътиха към Саймън в двора на училището. Той се разхождаше нагоре-надолу с ръце, сключени зад гърба, сякаш бе потънал в дълбок размисъл. Не ги забеляза, докато не застанаха до него.
— Какво има, проповеднико? — каза Том.
— Назначавам ви тебе и Хори, значи, за дякони — каза строго Саймън. — Това е голямо доверие, което ще трябва да оправдаете.
— И какво ще трябва да правим? — попита Том. — Не съм свикнал с такива работи.
— Дяконите събират подаянията и се грижат за парите, докато ми бъдат предадени.
— Ти си правиш сметката да събереш някоя пара тука, така ли?
— Правя, правя — отговори твърдо Саймън. — Християните винаги плащат на проповедника.
— В такъв случай не познаваш добре хората от Роки Комфърт — каза Том. — Последният проповедник, който спря тука, се оплакваше най-много от това. Из тия краища липсват хора, дето имат пари за раздаване.
— О, все ще дадат някоя пара — увери го Саймън. — Хората са винаги щедри към проповедника. Аз винаги вземам грижата за това.
— А как смяташ ние с Том да събираме? — попита Клей.
— Елате вътре с шапките си и минете покрай всички.
— О, така ли? — каза Клей. — Е, сега вече знам какво искаш да кажеш. Преди да го кажеш, си мислех, че искаш да вървим из хората и да ги подканяме да дават пари. Виж по въпроса за минаването с шапка, знам всичко. Правил съм го и друг път.
— Много добре тогава — каза Саймън. — А сега ти и Том вървете след мене и тръгвайте с шапки за парите.
Том се извърна и изтича нагоре по стъпалата. Не изчака да види дали го следват.
Вътре в училищната стая Клей и Том не знаеха какво да правят. Стояха на края до вратата, докато Саймън се качи на платформата. Махна им да дойдат отпред.
— Сега е ред на подаянията — съобщи Саймън. — Дяконите ще обходят паството.
Саймън седна на стола до масата и зачака Клей и Том да дойдат при първата редица чинове и да започнат събирането. Те не се помръднаха и Саймън ги повика с ръка. Мълчаливо той им посочи първите жени от двете страни на стаята. От тях трябваше да почнат.
Клей отиде в ъгъла и подложи шапка над скута на жената.
— Сложи нещо в шапката — каза той. Тя поклати глава.
— Казах да пуснеш нещо вътре — каза той остро.
Лицето на жената почервеня и тя поклати глава.
Клей се извърна и погледна към Саймън за по-нататъшни указания. Саймън се взря в жената, после кимна на Клей и с това му показа да продължи със следващата жена. Клей можа да види, че от другата страна на стаята Том среща същите затруднения, каквито той срещаше от тази страна.
Той отиде при следващата жена, но продължи да гледа назад към мисис Джонс, докато тя засрамено наведе глава.
Шапката беше подадена удобно, но втората жена не правеше никакви усилия да даде нещо. Клей бутна шапката до гърдите й, подканвайки я да пусне някоя пара в нея. Тя поклати глава и погледна настрани.
— Пусни нещо, ма! — извика й разгневен Клей. — Проповедникът иска да му се плати за проповедта.
Лицето на жената почервеня и тя се извърна, за да избегне гневния поглед на Клей.
— Така доникъде няма да стигнем — каза той и се извърна да погледне към Саймън. — Не съм взел нито стотинка още.
В това време Саймън вече се бе раздвижил неспокойно. Не можеше да седи неподвижно на стола. На края стана, дойде до края на платформата и погледна в черната филцова шапка на Клей. В нея не видя нито една монета.
— Май че никоя няма да пусне пари в шапката ми — каза Клей.
В другия край на стаята Том намираше по-голям отзвук. В шапката си той имаше вече две монети и ги раздрънкваше, като разклащаше шапката пред богомолците. Когато стигаше до някоя по-добра позната, той спираше и й казваше нещо.
На Клей му се струваше, че няма смисъл да продължава. Досега никой не му бе дал нищо. Погледна още веднъж към Саймън и Саймън му кимна да продължи.
Клей бутна шапката си под брадичката на следващата жена. Тя извърна глава и се направи; че не го вижда да стои отпреде й. Това ядоса Клей. Той удари няколко пъти жената с шапката по гърдите, бързо едно след друго, сякаш искаше да убие стършел. Тогава тя за пръв път го погледна и извика от уплаха. Обхвана здраво гърдите си с ръце, скочи и избяга от стаята.
След като на всички жени, момичета и деца в стаята бе дадена достатъчна възможност да дадат нещо, Том и Клей отидоха в задния край близо до вратата и погледнаха в шапките си. В шапката на Клей нямаше нищо, по Том извади няколко монети. Показа ги на Клей и зачака да разбере какво трябваше да прави с парите.
Не се наложи да чака дълго. Саймън прикани паството да стане на крака и ги отпрати с десетина думи. Измърмори благословията си набързо и неразбрано и я завърши, преди повечето жени да успеят да станат. Веднага след това изтича по пътеката към вратата, където стояха Клей и Том. Избута ги и двамата навън, в двора на училището.
— Колко? — попита той и посегна с две ръце към шапките.
— Двадесет цента — каза Том. — Струва ми се, че това е всичко. Толкова събрах аз, а Клей не е
