такива не можеш дума да им кажеш. Просто трябва да ги оставиш да се изприказват, докато им се свърши плюнката. Това, което си е в реда на нещата, него не можеш да спреш ни в рая, ни в ада.
Саймън тръгна към вратата на училището. Щом стигна до стъпалата, той спря, размаха ръце над главата си и извика на хората да влизат. Мъжете не се помръднаха; а жените изчакаха Саймън да влезе в постройката и тогава се струпаха наведнъж като стадо овце, които се опитват да прескочат през дупка в оградата.
— Хич не знам за какво може да проповядва той в Роки Комфърт, дето да не си го знаем всички — каза Ралф. — Мисля, че ще проповядва като всички други пътуващи проповедници, които са минавали оттука, откакто се помня.
Том Роудс се зададе по пътеката откъм извора и отиде до колата си. Беше чакал край брега на рекичката, докато жена му влезе в училището.
Другите, мъже и по-големите момчета влязоха по-навътре в горичката и насядаха в широк кръг, някои се облегнаха на дърветата, други приклекнаха на пети и започнаха да се оглеждат с многозначителни кимвания на главите.
— Ела за мъничко, Клей — каза задъхан Том и застана зад Клей. — Искаш ли да се разходим малко?
Клей кимна и напусна кръга. Последва Том до колата му и му помогна да извади дамаджаната от задната седалка. Дамаджаната беше увита в чувал и скрита там.
Оттеглиха се извън погледите па другите, спряха зад един бор и пиха ракията на Том. Щом се напиха, запушиха добре дамаджаната и я покриха с борови игли, та да могат по-късно през деня да я вземат отново.
Когато се върнаха на празното място, чуха в училището някакво бръмчене. Жените полагаха всички усилия да започнат някаква песен, без дори да има и цигулка. Саймън беше извадил камертона си и го беше чукал няколко пъти по масата. Тонът се чуваше добре, но той не можеше да го поддържа. Момичетата и жените се срамуваха да пеят и песента не отекваше достатъчно силно, та да я чуят мъжете отвън.
Долу, на пътеката към извора, две момчета се въргаляха по земята и се удряха с юмруци. Другите момчета се бяха разделили в симпатиите си и подканяха двамата побойници да продължават боя. Мъжете чуха какво става, но не обърнаха никакво внимание. Продължиха да си дялкат и да дъвчат и слушаха как Ралф Стоун и Джек Рейнуотър спорят кое е най-подходящото време за засяване на царевица.
Сегиз-тогиз от училището излизаше някоя жена и изнасяше своето ревящо бебе, което бе отказало да млъкне, докато Саймън проповядваше. След като изнесеше бебето в горичката да се успокои, тя пак го внасяше вътре.
— Ще ми се да чуя как проповядва Саймън — каза Том. Той седна в кръга и се подпря на петите си. — Не знам дали ще каже нещо, дето да не го знам, но въпреки това ми се ще да го чуя.
Другите спряха да говорят, за да чуят Том Роудс.
— Че кой ти забранява да влезеш в училището и да нададеш ухо. Том? — каза някой.
— Абе никой не ми забранява, ама не мога да се реша да вляза посред бял ден. Ще трябва да чакам вечерта и да вляза с всичките.
— Той и без това няма да загрее преди осем часа вечерта — каза Ралф. — Да се седи вътре, докато той още не е загрял, е чиста загуба на време. Слушал съм и преди пътуващи проповедници и никой от тях не се е сгорещявал, преди да мръкне хубавичко. Нощната тъмнина е нужна, та да се отпусне проповедникът и да вземе да проповядва истинската!
Някой хвърляше равнодушно по земята две стари зарчета. Не се интересуваше от това, което правеше, и дори не бе разчистил боровите игли. Докато никой не залагаше поне няколко цента, нямаше защо да се хвърлят заровете по земята, само да се види какво ще се падне. Пък и беше още твърде рано следобед, за да за почне игра.
Ненадейно гласът на Саймън раздра тихия въздух и ги блъсна в ушите. Никой не можеше да чуе от такова разстояние какво казва, но звучеше, сякаш се кара на някого, който го е ядосал. Всички се обърнаха и се заслушаха.
В училището тълпата от жени и момичета седяха неподвижни по чиновете и слушаха Саймън Дай. Той разкъсваше въздуха с взривове. Размахваше ръце и клатеше юмруци под носа на някакъв въображаем дявол, а след всяко прекъсване подсилваше словото си, като удряше по учителската маса пред него.
— Всички вие трябва да спрете това нещо! Трябва сън да не ви хваща от мисли за това, което сте направили. Трябва да паднете на колене и да молите бога за прошка. Ако нямате съвест, създайте си съвест. По-добре е така, отколкото изобщо без съвест. Всеки трябва да има съвест, която да му казва кога греши. Аз имам съвест и се гордея с нея. Бих изял сърцето на оня, който се опита да ми я отнеме, па ако ще и дяволът да е. И ако някой ви кара да се стеснявате, че имате съвест, това ще знаете е самият дърт сатана!
Жените слушаха напрегнато. Саймън още не им беше казал за какво проповядва, но всички знаеха, че е нещо, което ще ги заинтересува. Със затаен дъх чакаха да им каже какво е.
Някои хора казват, че само глупакът вярвал в господа. Аз съм божи глупак. А ти чий глупак си?
Саймън проповядваше вече повече от час и не даваше признаци, че ще свършва. Колкото по-дълго говореше, толкова по-силно викаше; и колкото по-силно удряше масата, толкова по-интересно ставаше на жените и момичетата. На някои от тях, чиито бебета плачеха, не им се напускаше стаята и се опитваха с всички сили да успокоят децата си, докато Саймън каже най-после за какво говори.
Той спря и пое дълбоко въздух.
— Молете се на господа бога! — каза той прегракнало.
Жените се отпуснаха за миг, колкото да погледнат многозначително съседите си.
Саймън свали палтото си и го окачи върху облегалото на един стол. В училището беше горещо. Навън, на слънцето, вълните топлина се вдигаха от земята и стигаха чак до върховете на дърветата, а дори и на сянка топлината беше почти също така непоносима. Жените си вееха с ветрила от палмови листа. Мухите кръжаха над главите в еднообразни кръгове и се спускаха мързеливо надолу, за да кацат по бебетата.
През отворените прозорци и врати свободно влизаха и излизаха мухи и майски бръмбари, а в четирите ъгъла на стаята висяха едва закрепени стършелови гнезда. По стените и тавана имаше жълти кори глина, около които пълзяха оси. На почти редовни промеждутъци някоя жена плясваше бедрото си с отчаяна злоба, отмяташе роклята си над колене и изхвърляше червената мравка, която я бе ухапала. Разчесваше ухапаното, докато се надуе и почервенее, тогава намокряше пръст и разтъркваше острото хълмче отровена плът.
— Но мене ме боли! — извика Саймън. — Да, боли ме. Боли ме като от кървяща рана. Нямам мира, като мисля за това. Гледам вашите красиви лица пред себе си в този красив съботен следобед — вглеждам се в красотата на вашите коси, на вашите очи, по вашите лица и сърцето ме боли. Зная, че зад цялата тази красота се крият грешни души. Знам какво мислите. Зная, че не можете винаги да стоите на правата и тясна пътека. Знам, че изкушението ляга с вас във пашите красиви ръце. Знам всичко това. Затова ме боли. О, как ме боли!
Като си помисля само, че под всички тези красиви дрехи, за които се грижите толкова много да ги перете, да ги колосвате, да ги гладите, да ги украсявате и да ги сгъвате. Като си помисля само, че там отдолу се намира една черна, грешна душа, която съска в лошотата си също като отровна змия! Да, боли ме. Като мисля за това, едва ли не ме убива. Ето защо съм тука този следобед. Дойдох в Джорджия, за да ви спася, преди да е станало твърде късно. Господ ми каза колко грешни сте вие, хората от Роки Комфърт, и ми каза да направя всичко, каквото мога, за да ви спася от ада. Ние искаме да сте в рая. Нуждаем се от вас там. Ние искаме в рая да отидат всички красиви момичета и жени, които живеят сега в Джорджия. Там горе вие ще изглеждате още по-красиви, отколкото тука долу. Там горе ще блестите с красотата на чистата си душа. И ме боли, като си мисля, че отивате направо в ада. А точно там ще отидете, ако не промените живота си, преди да е станало късно. Да, боли ме. Ох, как ме боли!
Саймън спря и избърса лицето си с носна кърпичка. Беше чул една оса да бръмчи около главата му, затова спря и се заслуша да види дали е наблизо. Осата се въртеше над главата му. Саймън се премести към другия край на платформата и се помоли осата да се махне и да не го ужили.
Долу пред него всички жени седяха неподвижно. Страх ги беше да мръднат, да не би да изпуснат някоя дума Ото не им беше казал за какво или против какво проповядваше. И тази единствена дума се чакаше с нетърпение. Някои от тях бъркаха с ръце под полите см и чешеха ухапаните от мравки места, без да
