Просто хваща човека. Седиш си тука, присвиваш око и гледаш дърветата и си мислиш каква глупост вършиш, но пет пари не даваш. Иска ти се само да си седиш така и да си гледаш.
Саймън продължаваше да бие с двата си крака в такт с хармониката. Краката му не вдигаха никакъв шум по голата земя, но той въпреки това продължаваше:
Беше тя с жълта рокля…
Клей свиреше, сякаш от това зависеше животът му, а Том от време на време изпяваше по някой свих. Когато по пееше, тананикаше под носа си.
Саймън посегна за стъклената дамаджана. Ръката му я търсеше в кръг, но тя беше извън досега му. Не преставаше да гледа през цепката дори за секунда, за да погледне къде е дамаджаната.
— Хич не мога да ти помогна, проповеднико — Каза Том — Трябва да дойдеш да я вземеш. Време е и аз да погледам малко.
…Тез очи, за мен те бяха.
Том изпя един стих и спря, за да заговори отново. — Трябва да дадеш възможност и на другите да погледат от време на време, проповеднико.
Саймън стана от стола, без да помръдне главата си. Стоя там наведен, докато Том го избута от пътя си.
Любовта за вечерта е!
— Разкарай се, проповеднико — каза Том и го избута окончателно.
Саймън седна на другия стол и разтърка умореното си ляво око. Премигна няколко пъти и взе отново да чука с крака.
Пи дълго и постави дамаджаната на земята до Клей.
— Това е най-фамозната дупчица, която съм виждал през живота си — каза Саймън. — Можеш да гледаш през нея цял ден и да не се измориш. И ако се върнеш на другия ден, хващам се на бас, че ще изглежда все така добре. Има нещо в гледането през цепка, което нищо друго на света не може да ти го даде.
Клей се беше така запалил с песента, че не можеше да спре. Отдавна беше изкарал целия текст, но продължаваше с припева. Не можеше да се реши да спре. На края хармониката се препълни и трябваше да спре. Съжаляваше, че песента е свършила.
Но Том продължаваше да тананика мелодията и завърши с още един ред от припева.
— Братовчеде, хайде посвири още малко. Чини ми се, че никога не съм чувал по-хубава песен за хармоника.
— Сега е мой ред да погледам през цепката.
— Слушай, пийни му още малко, а аз и Том после ще те оставим да гледаш два пъти вместо един. Само карай, посвири още малко тази хубава песничка. Доплаква ми се от нея, толкова е хубава, че ми се плаче от нея.
Клей отпи и прекара хармониката през устата си. Този път тя прозвуча като въздух, напомпван в гума.
С глава, притисната към стената на обора, Том взе отново да тананика. Взе да тупа с крака по земята и влезе в такт с мелодията, която свиреше Клей.
— В целия свят имаше само една такава жена — каза Саймън. Очите му се напълниха със сълзи и сълзите закапаха по ръцете му. — Ех, да можех да погледна през цепката и да я видя, па след това ако ще и да умра! Тази цепка е най-проклетото нещо, през което съм поглеждал някога. Седя си тука и си гледам, и си мисля за оная жена, мисля си, че може би ще я видя при следващото премигване, а то през цялото време все едно, че гледам направо чак до опакото на рая.
Отиде до стената и избута Том. Още преди да седне, той най-напред притисна око към цепката в стената. След това бавно седна на стола.
…Ти си нежна, ти си сладка…
Том се наведе и взе дамаджаната. Отпи и остави дамаджаната пак в краката на Клей. Но Клей беше много зает, за да спре песента и да отпие.
Колко много те обичам…
Саймън обърса с ръка сълзите от бузите си.
— Не знам какво бих правил без тази цепка в стената — каза Том. — Сигурно бих изсъхнал и умрял, толкова щеше да ми е мъка за нея. Идвам си тука, сядам си и си гледам и не виждам нищо, което да не се вижда отвън, но това няма никакво значение. Увлича ме ей така да седя по цял ден тука и да гледам по дърветата през цепката. Не знам от какво е, може би като го разбера, да не е нищо. Но не е работа в това да го разбираш — ами просто да си седиш тука и да си гледаш през нея. То ме кара да се чувствам, като че раят не може да е чак толкова далече!
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
В неделя до два часа следобед почти всички хора от Роки Комфърт бяха вече около училището. Някои семейства, които живееха от другата страна на рекичката, бяха тръгнали рано сутринта с каруци, теглени от бавно движещи се мулета. Минаваха рекичката през един брод, стотина метра над училището, и продължаваха, седнали върху столове, които си бяха взели от къщи и сложили на пода в каруцата. Други идваха с коли. Много идваха пеша, а някои яздеха мулета.
Клей Хори и Дийн заедно със Саймън и Лорен бяха дошли в един часа. Бяха дошли първи. Клей и Саймън отидоха, отвориха зданието и подготвиха всичко за службата. Училището беше с две стаи, по-голямата стая имаше около четиридесет чина. В единия край имаше издигнато място за учителя с два стола и маса.
Докато бяха вътре, Лорен и Дийн отидоха до извора да пийнат малко вода. Бавиха се близо половин час.
Местата около училището скоро се запълниха с каруци, впрегатни мулета и мулета без самари, навързани по дърветата. Автомобилите оставяха на песъчливото място между постройката и горичката. Имаше около тридесет или четиридесет души, без да се броят малките деца и бебетата.
Саймън и Клей излязоха от главната врата и огледаха тълпата.
— Май хората са зажаднели за проповед — каза Саймън. — Господ си е знаел работата, когато ми каза да дойда в Роки Комфърт. Тези хора са узрели за вярата. Да ги спасиш ще бъде толкова лесно, колкото да отсечеш дърво.
— Глупости — каза Клей и се засмя, — това не е нищо. Хората в Роки Комфърт ще отидат навсякъде по всяко време, стига там да става нещо. За тях е все едно дали е сватба, погребение или пък ще играят някой стар селски танц.
— Танц ли? — понита Саймън.
— Аха.
— Трябва да кажа нещо против танците — каза той и си взе бележка наум. — Това е добра тема за проповед пред селяните.
Тръгна да се разхожда сред групичките хора. Здрависваше се и се представяше. Мъжете се здрависваха с готовност, дори с нетърпение, но жените и момичетата се бавеха да поемат ръката му и го поглеждаха набързо изпод вежди. Но Саймън знаеше как да се приспособи сред група жени; още повече че имаше начин да ги заинтересува. Скоро всички се смееха и се трупаха около него.
— Проповедникът е отседнал в твоята къща, а, Клей? — каза Ралф Стоун.
— При нас е от миналата сряда — каза му гордо Клей. Някои мъже се доближиха да ги слушат. — Чини ми се, че има защо да се надува човек, щом проповедникът стои толкова дълго в къщата му.
— Виждал ли си го преди? — попита Ралф.
— Не бях го виждал никога до миналата сряда, когато дойде с колата и слезе от нея.
Един друг мъж се провря през тълпата около Клей и Ралф Стоун.
— Ама проповедникът има голям успех при жените, а, Клей? Виж го само как пристъпя там. Кара всички момичета да се смеят, като че ги е погъделичкал.
Всички се извърнаха и погледнаха Саймън. Той се смееше и шегуваше с жените и момичетата, навеждаше се от време на време над някое току-що проходило бебе и го погалваше под брадичката.
— Жените много харесват ония, които се правят на луди по тях и по малчуганите — каза Ралф. — Срещу
