— Върви ти, а? — попита Том, като гледаше заровете.
— Не, не ми върви, ами съм много добър на тая игра. С нея съм откърмен още преди да почна да ям хляб. И хич не съм я забравил как се играе.
Заровете се завъртяха на пясъка. Падна се същата деветка. Не можеха да се борят с такъв късмет.
— Колко ти остана от часовника сега? — попита той Клей и намигна на Том.
— Един долар — каза Клей. — Преди да хвърлиш, ми оставаха три пъти.
— Не е вярно! — викна гневно Саймън и покри часовника с ръка. — Нали вдигнахме залога на един долар? Това прави само петдесет цента за тебе, Хори.
Клей се обърка. Не си беше дал сметка, че почти всичко, което притежаваше от часовника, се беше изпарило, и не можеше да разбере как беше станало толкова лесно. Остави го в кръга неохотно.
— Играта е съвсем приятелска, братовчеде — каза Саймън. — Няма да позволя помежду ни да се създават неприятности за някакви си пари. Като играя на зарове, искам всички — и тия, дето печелят, и тия, дето губят, да се чувстват добре. Такъв съм аз.
— Идва мой ред — каза Том. — Още не съм загрял.
— Ако загубя и този път, фалирам — каза Клей угнетено. — Няма да ми остане нищо за залагане.
— Не рони царевицата, преди да са дошли прасетата! — каза Саймън, като броеше парите си.
След това хвърли заровете втори път. Паднаха се петорка и шесторка.
— Що за дяволска игра е тази? — попита Том.
— Ей, човек, аз като хвърлям зарове, хвърлям, ги един път! А вие, ако искате да си върнете парите, заложете нещо, та да има за какво по-нататък да хвърляме!
— Ще ми се да си върна часовника, дето е бил на бащата на Дийн — каза Клей, а погледът му проследи как часовникът се скри в джоба на Саймън.
— В такъв случай ще трябва да си ги отработиш, Хори. И аз така ги получих, с работа. Никой нищо не получава на тоя свят, без да поработи като дявол.
— От колко време имаш тези зарове? — попита Том.
— Прегледай ги сам — предложи Саймън и му ги подхвърли. — Не искам никой да мисли, че играя нечестно.
Том огледа внимателно заровете, прецени големината и тежестта им, но не откри нищо нередно. Върна ги на Саймън и заклати глава.
— Просто си роден с голямо щастие, проповеднико — съгласи се той, като все още поклащаше глава.
Саймън разтърси заровете и ги задържа над главата си. Погледна надолу към кръга. Клей почувствува погледа му върху себе си.
— Този път един от нас май няма да участвува — заяви Саймън.
— Аз продължавам — каза Том. — Ето моя долар. И двамата погледнаха към Клей.
— Фалирах — каза той. — Нямам нито цент.
Саймън свали ръка и замислено взе да въргаля заровете по отворената длан на ръката си.
— Е, какво, няма ли да играеш, братовчеде?
Клей поклати глава.
— Нищо друго ли не можеш да заложиш?
— Нищичко, майка му стара! Часовникът, дето е бил на бащата на Дийн, беше всичко, което имах.
Саймън се извърна на петите си и се загледа към хамбара. Погледът му спря върху автомобила на Клей под навеса. Кимна с глава към колата и се извърна да погледне Клей. Очите на Клей се разтвориха широко.
— Можеш да заложиш колата бе, Хори!
— Не мога — каза твърдо Клей.
— Защо да не можеш?
— Майната му! Само това ми е останало за превоз!
— Слушай бе, такъв добър играч на зарове като тебе не трябва да се плаши, че ще загуби. Като те гледам само как пипаш заровете, ми става ясно, че си късметлия. Не хе плаши бе, Хори!
— Не знам какво ще каже Дийн.
— По дяволите! — каза ядосано Саймън. — Нали е твой? Ако беше мой, хич нямаше и да помисля какво щяла да каже някаква си слугиня!
Клей погледна Том. Том погледна колата и се загледа в земята пред краката си. Страх го беше да даде мнение.
— А бе не знам — каза нерешително Клей.
— Хайде де, Хори. Щом не си струва да рискуваш нещо, то не си струва и да го имаш.
— И колко мислиш, че струва?
— В този си вид към петдесет долара.
— Петдесет долара ли? — каза Клей и поклати глава. — Трябва да струва повече. Много повече.
— А защо да трябва?
— Само от една година го имам, а съм платил за него четиристотин долара в Макгъфин.
— Може и да са те излъгали — каза Саймън и се обърна още веднъж да разгледа задницата на автомобила.
Клей поклати глава. Той оценяваше колата си много повече от цената, която беше определил Саймън.
— Струва не по-малко от сто — каза той. — Не мога да взема по-малко. Това значи да се излъжа.
— А бе, щом е за тебе, Хори — каза Саймън, — ще се съглася, че струва толкова. Ти какво ще кажеш, Том?
Том кимна.
— Доста по-хубава е, майка му стара, от онази, моята кола отпред — каза Саймън. — Моята става вече само за старо желязо. Добре де, щом е за тебе, чини ми се, че сто долара не са много.
Саймън свали дрехата си и нави ръкави. Отпусна яката си и приглади назад черната си коса, която висеше над челото му като подрязана конска грива.
— Хайде вече да почваме — каза той. — Умирам да почваме, братовчеде. Когато взема да хвърлям зарове и не спирам, преди да излезе всичко, все едно че съм глътнал английска сол.
Клей приклекна още по-ниско на петите си.
— Сега имам за деветдесет и девет пъти, нали? — каза той.
— Правилно, Хори. И се дръж здраво. Не искам да спирам играта, затова няма всеки път да ми изчисляваш колко ти остава от колата. Ха да видим ще издържиш ли на темпото?
Той загря заровете в дланите си и ги заразтърсва, докато те започнаха да чукат като бързо вървящ часовник. Дръпна ръка надолу, улови ги във въздуха и ги хвърли с все сила на земята. Всички се наведоха напред, за да видят как въртящите се зарове спират върху твърдия бял пясък.
Дръж си шапката, Хори! — извика Саймън. Дръж си я здраво, че ще духа силен вятър.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Ризата и косата на Клей бяха мокри от пот. Слънцето се скриваше зад хамбара и сенките се бяха удължили; но Клей въпреки това се потеше. Срещу него, само на три крачки, Саймън изглеждаше свеж като утринна роса.
Саймън не беше проговарял дълго време. Беше приклекнал по-ниско и дъното на панталоните му стържеше земята всеки път, когато мръднеше. Беше навикнал вече на това си положение.
Том се бе облегнал на тухления комин и ги наблюдаваше, без да каже дума. Отдавна беше загубил всичко, което имаше у себе си, и джобовете му бяха празни.
— Чини ми се, че нещо не е в ред—каза Клей отчаяно. — Чини ми се, че не е редно да губя на всяко хвърляне.
Саймън разтърси заровете в ръката си и те щракнаха. На Клей той не обърна внимание. През изминалия час дори не бе чул какво говори Клей.
Клей беше останал с един-единствен долар. Не можеше да разбере как цели сто долара се изнизаха
