автомобилна гума. Търкаляха я като детски обръч, а тя беше толкова голяма и тежка, че двама или дори трима едва я мърдаха заедно. Той гледаше как Върл си играе в пясъка и праха. Забеляза, че дрехите му са малко поокъсани, но достатъчно чисти. Сюзан ги переше всеки ден. Трите най-малки негърчета бяха голи. От април до септември те изобщо не носеха дрехи. Бяха на около три-четири годинки и черни като въглен. Заобиколили Върл, те приличаха на гарги, които подскачат около кошница с памук.
Сюзан се грижеше за Върл. Той ядеше при нея, спеше там, играеше по цял ден с другите деца на двора и на пътя, а дрехите му перяха в големия черен, железен котел заедно с другите дрехи. Имаше дни, в които нито Клей, нито Дийн го виждаха изобщо; а когато го виждаха, то беше, докато играеше с другите деца на пътя. Понякога идваше в къщата с някоя поръчка на Сюзан или на Джордж, когато тя се нуждаеше от сапун или Джордж искаше тютюн; ако Клей се случеше в къщи, той все се опитваше да хване Върл и да поговори с него.
Но Клей не бе успял да хване Върл близо цяла година. Върл знаеше, че Дийн не му е майка, и не беше сигурен дали Клей му е баща. Майка му имаше тъмна коса и винаги носеше панделка. Косата на Дийн беше почти жълта и Върл никога не я беше виждал да виси на гърба й, както майка му носеше нейната.
Клей премести краката си на парапета и се замисли за Върл. За пръв път от няколко дена забелязваш момчето.
— Брей, това момче… — каза си той.
Когато Лорен отиде в Джаксънвил, Клей остана да се грижи за Върл. Тогава тя каза, че за известно време няма да може да се грижи за него.
По същото време Лорен го бе накарала да обещае, че ще заведе Върл на доктор в Макгъфин и ще го лекува, докато оздравее. Момчето си беше родено с някаква венерическа болест и нищо не беше правено за него. Клей все още имаше намерение да заведе Върл в града, за да го прегледа някой лекар, но толкова дълго вече бе отлагал, че отлагането му стана навик. Една събота беше купил в Макгъфин шише лекарство за Върл; шишето си стоеше на лавицата в кухнята, както го бе оставил от първия ден. Все не успяваше да хване Върл, за да му даде лекарството.
— Ама че момче е този Върл… — каза отново той, като го наблюдаваше как се втурва сред групата негърчета и бяга от тях.
По това време момчето беше навършило шест години, караше седмата и напоследък Сюзан няколко пъти му беше казвала, че Върл трябва да се лекува. На Сюзан й беше неприятно да го вижда в такова състояние и се страхуваше да не би и нейните четири деца да се заразят от болестта. Беше молила Клей да заведе Върл на доктор в Макгъфин; дори веднъж тя самата бе тръгнала с него. И може би щеше да стигне до града, но преди да бяха изминали първата миля, Върл бе избягал от нея и бе преминал от другата страна на протока, където тя вече не можеше да го хване.
Клей знаеше, че е негово задължение да заведе момчето на доктор, но не можеше да намери в себе си силите, които му бяха нужни, за да го хване и да го държи в колата през целия път до града. Сюзан не го укоряваше за болестта на Върл, но го укоряваше, че не прави нищо.
Както си седеше и гледаше към пътя, Клей разбра, че не е удържал обещанието си към Лорен. Но беше твърдо решил да заведе някой ден Върл на доктор в Макгъфин. В това той още веднъж увери сам себе си.
Точно тогава си спомни за шишето с лекарството, което стоеше на лавицата в кухнята. Понечи да стане, за да го вземе, но като си помисли колко труд ще му коства да хване Върл и да му налее лекарството в гърлото, отново седна. Знаеше, че по всяка вероятност нямаше да хване Върл дори ако го гонеше до вечерта, защото момчето се катереше като катерица по дърветата.
Реши да почака, докато някой ден изненадаше Върл и го хванеше неочаквано.
— Ама че момче е този Върл… — каза той и се изплю.
ГЛАВА ШЕСТА
Нагоре по пътя, оттатък колибите, високо във въздуха се вдигаше облак прах. Един автомобил се носеше през пясъка и жълтия прах. Клей разбра, че това е Том Роудс, още преди да разпознае автомобила на такова разстояние. Изправи се да го гледа как се приближава.
За миг му се стори, че Том ще подмине, без да спре, но когато беше на десетина фута от портата, той удари спирачката и зави под сянката на магнолиевото дърво до колата на Саймън. Изскочи от своята кола и започна да изследва странната машина от предницата до задната й част. Заобиколи я, ритна гумите да види колко са напомпани. Като свърши, огледа, хвана я отзад и я разтърси с цялата си сила. Това беше всичко, което желаеше да знае за нея. Отвори портата и се приближи по пътеката.
— Как е работата, Том? — каза Клей и се премести на съседния стол.
Том седна и хвърли шапката си на пода.
— При мене е екстра!
— В града ли отиваш?
— Рекох си, че може да прескоча за малко до Макгъфин. Нищо не мога да купя, но за гледане пари не взимат.
Том се извърна и се взря в хола през отворената врата. После се извърна отново и се взря през прозореца зад гърба му.
— Чул ли си нещо ново? — попита Клей, като снижи гласа си в дрезгав шепот.
— Подочух нещичко — кимна Том. — Един от черните ми разправяше нещо тази сутрин преди закуска.
Клей не каза нищо. Нямаше какво да разправи на Том. Негрите винаги знаеха колкото другите, а понякога и повече.
— Какъв е тоя всъщност? — попита Том.
— Саймън ли?
— Май, че така му е името.
— Той е пътуващият проповедник Саймън Дай. Пристигна тук вчера следобед и каза, че ще остане за малко. Иска другата неделя да държи проповед в училището.
— Чини ми се, че съм слушал за него — каза Том. — Сега искам да видя как изглежда.
— В кухнята е, закусва. След малко ще свърши. Отдавна трябваше да е свършил.
— Кой е при него? Дийн ли?
— Май че е тя — потвърди Клей.
— В такъв случай няма да бърза.
Клей свали крака от парапета и се заслуша. Не можа да чуе никакъв шум от другата част на къщата.
— Откъде е дошъл?
— Казва, че идва от Алабама. Това е всичко, което зная за него. Не говори много за себе си, само ми рече, че жена му го оставила и отишла да живее в Атланта.
— Много жени правят така — каза Том. — Или отиват в Огъста, или в Джаксънвил.
— Май че е така — каза Клей.
Том отново се огледа и изпъна врат, за да се взре през хола на задната веранда. След миг той се изправи и намигна на Клей.
— Ето го, идва.
Изчакаха Саймън да стигне верандата. Когато видя Том Роудс, той се вгледа внимателно в него, сякаш искаше да се увери, че никога преди не го е виждал. Отиде до свободния стол при перваза.
— Как сте? — каза Том.
Саймън наведе глава напред и се загледа надолу към Том. По загрубялото му лице се разля усмивка.
— Вие сигурно живеете наблизо?
— Нагоре по потока — отговори Том. — Казват ме Том Роудс.
Саймън се настани удобно в стола и вдигна крака на парапета.
— Чудесна пролет! — каза той.
— Екстра е за април — му каза Том. — В Роки Комфърт истинската жега хваща чак през юни и юли.
