Слънцето напичаше безмилостно къщата и двора. Беше някъде между девет и десет часа и температурата в сянката на верандата достигаше осемдесет и пет градуса3. Към средата на следобеда щеше сигурно да стане деветдесет и пет.
— Клей ми каза, че сте проповедник — продължи Том. — Чини ми се, че не лъже.
— Проповедник съм, да — потвърди Саймън — Е, това е срамота, майка му стара!
— Защо да е срамота? — попита Саймън и се изпра ви на стола.
— Имам нещо за пийване в колата и ми се щеше да го пийнем в компания. Но щом сте проповедник, май ще трябва да си продължа пътя и да си го пия сам. Чувал съм, че проповедниците не обичат царевична ракия. Саймън се засмя и погледна Клей.
— Тръгнах за Макгъфин — обясни Том. — Таман да изляза от къщи, жена ми идва на вратата и вика: „Том, забравяш дамаджаната за меласа.“ И аз наистина я бях забравил. Но сега дамаджаната е при мене, само че няма да можем да си пийнем в компания.
— Не съм чувал някой да пие меласа — каза Саймън.
— Не е такава работата, проповеднико. Ще знаеш, така става винаги, че аз обърквам двете дамаджани.
— Царевична ли, викаш? — попита Саймън и облиза устни.
— Най-добрата в Джорджия, като роса! — каза Том — Сам си я правя горе при потока.
— А да не би да си взел вместо нея дамаджаната за меласа? Да не би, щом жена ти е напомнила за дамаджаната за меласа, наистина да си ги объркал двете?
— Майната му! — каза Том. — Има си хас да си прав, проповеднико. Я да ида да видя!
Той стана и изтича надолу по стълбите. Когато стигна портата, Саймън напусна верандата и го последва. Клей се затича подире им.
Том измъкна дамаджаната изпод задната седалка и я разклати. Лицето му грейна в усмивка.
— Ти ме изплаши, проповеднико — каза той, — наистина ме изплаши. Така ме обърка, че не знаех какво да мисля. Но всичко си е наред, както си знаех отначало. Дамаджаната за меласа си е все още в къщи.
— Та викаш царевична? — заинтересува се Саймън, приближи се и подуши тапата.
— И отлежала — настоя Том. — Сам съм си я правил и ще знаеш, разбирам от добра росица!
— Това е наистина мъжко питие.
Том и Клей отидоха под магнолиевото дърво и се канеха да седнат на сянка. Саймън остана сам.
— Понеже си проповедник — каза Том, като разклащаше течността в трилитровата дамаджана, — чини ми се, че не щеш да пийнеш джорджийска роса.
Саймън седна между тях и изблъска колената им, за да си направи място.
— Шугър му хареса — каза Клей. — Чини ми се, че и царевичната ракия ще му хареса.
— Майка му стара! — каза Том с престорена изненада. — Така ли? Никога не бих помислил такова нещо, проповеднико. Че то, щом е тъй, тогава и аз да стана проповедник!
Той извади тапата и я подаде на Саймън, но Саймън я подаде на Клей, вкара вдървения си палец в стъклената дръжка и обхвана дамаджаната с ръка. Повдигна леке лакът и остави безцветната течност да забълбука в гърлото му. Когато я подаде на Клей, от дамаджаната липсваше цяла пинта4.
Клей избърса с ръка гърлото на дамаджаната и отпи седем-осем глътки. Когато му дойде ред, Том не избърза. Щом ставаше въпрос за пиене, той не обичаше да го карат да бърза. Сложи дамаджаната на земята между краката си и я погледна.
— Та ти искаш в неделя да държиш проповед в училището, а, проповеднико? — каза той.
— Точно така, братовчеде — каза Саймън.
— Майната му — обеща Том. — На всяка цена ще дойда да те чуя. Не бих изпуснал такова нещо ни за пари, ни за любов.
Вдигна дамаджаната до устата си. Погълна малко повече и от Клей, и от Саймън. След като свърши, сложи тапата и я натика с юмрук.
Априлското слънце прежуряше по листата на магнолиевото дърво над главите им. Небето беше синьо и безоблачно; и тоя ден щеше да бъде горещ. Към два часа следобед слънцето щеше да пече страшно.
След малко Том извади часовника си и го погледна. Вгледа се в отворения циферблат, сякаш гледаше нещо, което никога досега не бе виждал. Поклати глава и го върна в джоба на гащеризона си.
— Трябва да тръгвам към Макгъфин — каза той решително. — Ако не тръгна сега, няма да успея да се върна до довечера.
— Хайде да му пийнем още по една, преди да тръгнеш, братовчеде — предложи Саймън и посегна за дамаджаната. Извади тапата и дълго пи. След това я подаде на Клей. — Това наистина е мъжко питие!
— Сигурно си си походил на младини, проповеднико — каза Том.
— Младостта ми още не е свършила — отвърна Саймън. — А когато свърши, преди това доста ще е продължила.
Том отиде при колата с дамаджаната. Сложи я под задната седалка, като я зави в един чувал, за да не се счупи.
Качи се в колата и запали мотора. Поседя в колата, докато моторът работеше, и махна с ръка на Клей и Саймън. Те също му отвърнаха с махане.
— Ще ви видя на връщане — обеща Том. — Ще се отбия и пак ще му пийнем.
Том пак понечи да тръгне, но отново отпусна педала па газта и се наведе извън вратичката.
— И внимавай да не те оберат с подправени зарове, проповеднико — извика той. — Не се оставяй да те измамят!
Тръгна. Колата се засили надолу по пътя и зави зад завоя на около четвърт миля. Но дълго след като се бе скрила, прахът, който беше вдигнала във въздуха, се носеше пад полята, докато на края бавно изчезна между дърветата.
Когато се върнаха на верандата, Клей и Саймън се чувстваха добре. Стъпваха леко и очите им светеха. Дийн беше гледала всичко, което се бе случило, и остана скрита в къщата. Тя се плашеше от мъжете, когато пиеха; страх я беше дори от Клей.
— Трябва да направим Том дякон — каза Саймън. — Разкошен човек е. Обичам да правя услуги на такива хора.
— Не знаех, че ще имаш и дякони в неделя.
— Разбира се — каза му Саймън. — Ако няма дякони, кой ще събира подаянията?
— Вярно е — съгласи се Клей и поклати глава. — Изобщо не бях помислял за това.
— Трябва да си събера парите — обясни Саймън. — Как ще си изкарам разноските по проповядването, ако не ми се плаща?
— Не те укорявам, задето искаш да ти се плаща. Така си е редно. Но нали нямаш никакви разноски по проповядването? Не ти струва нищо да си намериш легло и храна, а бензинът за колата не е скъп.
— Обичам да ми остане малко пара. Като минавам през някой град като Огъста или Макон, или Атланта, обичам да имам достатъчно пара в джоба си, за да мога добре да си платя и да си отпочина няколко дни.
— За такава работа не трябва кой знае колко пара.
— Като си почивам в някой град, обичам да имам най-доброто, което може да се купи.
— Това е добре — каза Клей. — Може би и на мене ще ми хареса. Как мислиш, мога ли и аз да стана проповедник, а, Саймън?
Саймън го ръгна свирепо в ребрата с вкочанения си палец. Клей извика я подскочи високо във въздуха.
— Боже мой, човече! — изпищя той. — Недей повтаря това нещо! Никак не обичам такива номера!
— Да не би да те е гъдел, Хори?
— Не ме е точно гъдел — каза Клей, като се държеше извън обсега на твърдия палец. — Просто не обичам такива номера!
Саймън сложи крака на парапета и се загледа през двора, сякаш нищо не се бе случило.
— За да бъдеш проповедник, Хори, трябва да си религиозен — обясни той. — Не можеш да проповядваш, ако не знаеш какво проповядваш.
— Май си прав. Но може би, като те чуя в неделя, ще стана религиозен.
