години съм била в търговската гимназия и сега искам да се хвана на някоя секретарска длъжност. Владея отлично стенография, всякакъв машинопис и от деловодство разбирам. Мога и на сметачна машина да работя. Учили сме в училище. Дженкинстаун е малък град, работа като за мене много не се намира. И реших да дойда в Солисо, знам, че тук може да ми падне нещо по-добро.
Джени бавно клатеше глава.
— Не мога ти каза. То и Солисо не е кой знае какъв град, около 5 000 души. От години все сме си толкова, не се множим особено. Затуй и работа много не се намира. Но хайде, да не те обезкуражавам. Вие сте млади хора, намирате си каквото търсите. Все ще се намери работа при някой лекар или адвокат — техните помощнички непрекъснато напущат: коя да се омъжи, коя бременна. Имаме газова компания, електрическо бюро, банки, съдилището. Помисли си само, ако се свържеш с някой от големците в съда…
Джени млъкна, без да си довърши мисълта. Седеше и съсредоточено наблюдаваше тъмнокосото момиче в притихналата стая. Тя забеляза, че додето разговарят, Лоана сегиз-тогиз се засрамва и затваря в себе си, като че от нещо се бои, но усмихнеше ли се, добиваше невинното и нищо неподозиращо изражение на безгрижна ученичка. Колкото повече Джени я гледаше, толкова по-близка й ставаше, намираше в нея нещо привлекателно. Гъстите коси на Лоана бяха синкавочерни, кожата й — сякаш силно обгоряла от слънцето. Беше стройна, среден ръст, с гледани ръце и меко излети черти. Не изглеждаше да е на повече от двайсет и две-три.
— Каква ти е черна косата, харесва ми — със завист в гласа рече Джени. Тежката й гръд се надигна и падна с дълбока въздишка. — Може би си още много млада, та не съзнаваш колко си щастлива, дето ти е дал господ тая хубава коса. Нали виждаш мен как са ме подредили — поискаш ли да узнаеш какво значи изпитания и несгоди, мен питай. Пред твоята красива коса моята козина, като на стара мишка, трици да яде! Какво не съм опитала — само каквото не съм се сетила — дано мъничко поне я разкрася, но никаква полза. Все доникъде я докарвам, нали виждаш. Колко пари пръснах по разни води, бои и мазила — всичко, каквото се продава по дрогериите, — вместо да се оправи, по-лоша става, ужасна. Слушай какво ти казвам, Лоана. Благодари на щастливата си звезда, че ти се е паднала такава коса.
— Радвам се, че ми я харесвате — усмихна се Лоана.
— Как няма да я харесвам — натърти Джени, помълча и продължи да оглежда момичето. — Пък и кожата ти една такава мургава… за първи път виждам. Като махнеш негрите, разбира се. — След миг Джени добави: — Искам да кажа мулатите.
Като стисна ръце, Лоана неловко се засмя.
— Защото имам индианска кръв — каза тя. — Бащата на майка ми… дядо ми…
— Аха — отбеляза Джени, кимна и се вгледа в момичето отблизо. — Разбирам. Но ако не беше казала, нямаше да позная. Тъкмо се чудех каква ли ще е истината. Човек среща в наши дни толкоз много мулати, че с право се запитва докъде ще я докараме с тия мелези. Но като имаш предвид, че в нашия край почти не се срещат истински индианци… Разправяха, че доскоро ги имало, но взеха, че се размесиха с белите. Или по- скоро обратното — белите се размесиха с тях. Каквато си е човешката природа, нищо чудно — всякакви смешения стават. Огледай се из Солисо и ще видиш, че е вярно — мулати, колкото щеш, уж все приказват, че не трябвало да се позволява на негри и бели да се размесват, ама само на приказка си остава. Денем бръщолевят, а стъмни ли се, все едно, че нищо не са казали. Зная, ако бях мъж…
Телефонът в хола иззвъня шумно и пронизително. Отначало Джени реши да не му обръща внимание и да не отговаря, защото беше сигурна, че някой търси Бети, но телефонът продължаваше да звъни едно след друго и това почна да я дразни.
— Вийзи, иди да се обадиш и който и да е, кажи му, че не може да разговаря с никого тук и ако посмее да звънне още веднъж, ще ме хванат дяволите. Не знам какво ще направя, но ще направя нещо. Така нарежда Джени Ройстър, тъй му кажи!
Като се смъкна от стола и прекоси стаята със ситните си крачки, Малчо изчезна в хола. Каза две-три думи по телефона и се върна на прага.
— Съдията Рейни. Казва…
— Какво казва?
— Съдията Рейни казва…
— Майло Рейни! — извика Джени. — Този мръсен дърт мошеник! Какво го е прихванало по това време? Виж го ти — не очаквах, че и той ще повика Бети Уудръф. И той като всички в града! Дай, аз ще говоря с него. Ще му кажа аз, ще го науча дъртака!
Джени вече се надигаше от креслото, когато забеляза, че Малчо клати глава.
— Не е казал, че иска да говори с Бети, а с тебе.
— С мене? — Джени омекна. Килограмите й потънаха отново в креслото. — С мене да говори?
— Поръча да питам можеш ли да идеш у тях за малко. Имал нещо много важно да ти казва.
Джени въздъхна дълбоко, облегна се и скръсти ръце над стомаха си.
— Това е вече друго. Кажи на Майло, че веднага пристигам, само да свърша една работа. И да не си посмял да му кажеш какво си приказвахме преди малко!
Малчо се върна и мърморейки, се покатери на стола си.
— Май че пак на чужд език ти е говорил Рейни, а?
— Нарече ме „заплаха“, „несъвършена заплаха“ или нещо такова.
— А ти защо се тревожиш? Майло чисто и просто се чуди как да покаже, че те обича.
— Тия дни ще му измисля на моя език две-три думи, Ще се скапе от гняв.
Питайки се какво ли иска да й каже съдията Рейни, Джени почна нервно да барабани с пръсти по облегалката на креслото.
— Ще ми дадете ли стая, мис Ройстър? — обади се Лоана.
Отново засмян, Малчо залюля нозе под стола.
— Какво да ти кажа — почна Джени, погледна Лоана и кимна, — не ми се виждаш лошо момиче. Затуй реших да ти дам стая.
— Благодаря, мис Ройстър — начаса отвърна Лоана.
— Но трябва да ми обещаеш нещо, всъщност две неща.
— Какво?
— Искам да ми обещаеш всяка нощ да си заключваш вратата. Тоя тука, Вийзи Гудулин, е особен квартирант. И това, че е мъничък, хич не му пречи да се сеща за мъжки работи. По никой начин не искам да чувам прибягвания от стая в стая и по етажите. Такива не мога да ги понасям. Второ, трябва да ми обещаеш, че ако ходиш с други мъже, те ще идват тук, в тая стая ще си правите срещите, или ако рекат вън, та вън, да те водят на кино или нещо подобно. Напоследък станаха едни неприятности, та ти казвам веднъж завинаги да сме си наясно.
Лоана хвърли мигновен поглед към Малчо и после обърна очи към Джени.
— Каква е тая ваша къща? — смутено попита тя.
— Високопочитан дом — отсечено каза Джени, малко засегната. — И от сега нататък само за добри момичета.
— Надявам се, не ме мислите за друга — насила се усмихна Лоана. — А и аз не бих останала в къща, която не е порядъчна.
— Ако знаеш, душице, колко се радвам да чуя това! Не ти остава нищо друго, освен да докажеш каква си — Джени се изправи. — А сега да бързам. Имам да ходя на едно място и не бива да закъснявам. Не се безпокой. И в наема съм почтена. Можещ да ми се довериш, няма да ти взема повече, отколкото трябва. — Джени се обърна и повика Малчо с глава. — Вийзи, заведи Лоана в празната стая срещу Бетината, покажи й банята. Но да внимавате: като се качите горе, много да не шумите — само да сте посмели! — Не искам да будим Бети, нека се наспи. И още нещо, Вийзи, като си свършиш работата горе, веднага се връщаш и сядаш да гледаш телевизия. И да не си мръднал оттук. Ако ти се доспи, преди да съм се върнала, опъни се на креслото и си дремни. Помни добре: додето не се върна, да не си припарил горе!
В подножието на стълбата Джени дочака Лоана да си донесе куфара. Малчо бе изкачил половината стъпала, когато Джени ненадейно улови ръката на Лоана.
— Почакай — и я погледна в ярката светлина.
— Какво има? — неловко попита Лоана, затаи дъх и остави куфара на пода. — Защо ме гледате тъй?
