Джени не откъсваше от нея проницателни очи.
— Искам нещо да узная — бавно изрече Джени. — Питам се, не са ли те вземали някога за мулатка, за негърка?
Устните на Лоана се разтрепереха.
— Долу беше зле осветено — продължи Джени и не можах да те видя добре. А тук е светло.
— Защо питате? В очите на Лоана бликнаха сълзи и тя прехапа устни. — Защо?
— Не зная защо — каза Джени. — Не зная защо те попитах. Дойде ми просто наум.
— Нали ви казах — бързо изрече Лоана, мъчейки се да не заплаче, и отново прехапа устни. — Не биваше да питате.
Джени я погали по ръката.
— Миличка, сега съжалявам — тя се приближи до Лоана и я потупа, — съжалявам, защото не исках да те тревожа. Все плещя каквото ми дойде в главата, плещя, пък после съжалявам. Никога не съм виждала индианка и затуй ми беше интересно. Голяма работа, всеки може лесно да сбърка — в наше време мулати, колкото щеш, и все никнат нови.
Лоана се дръпна назад и ръката на Джени увисна.
— Каквато и да съм, гордея се — троснато рече тя — Няма значение каква съм, индианка или негърка, горда съм. Горда съм като вас, като всеки бял по света.
Лоана вдигна куфара и изтича по стъпалата. Още не стигнала втория етаж, тя се разплака. Малчо я чакаше да й покаже стаята в дъното на коридора.
Джени остана в подножието на стълбата, додето Лоана се изгуби от погледа й. Очите й се бяха налели и за да види накъде ще тръгне, трябваше да ги изтрие с ръка. После навлече палтото и излезе от къщата.
IX
Съдията Рейни наля в чашата щедра доза царевично уиски без вода и я подаде на Джени. Вътре плаваше бучка лед.
— Да не си увиваш кълките с кожи, Джени — обясни тържествено той. — От това ще ти поникне ореол около главата. Тъй искам да те виждам.
— Не си донесох любимата саксия, да има де да изливаме водата, Майло — рече тя с кикот, от който гръдта й се разтресе. — Тръгнах толкоз набързо, че всичко забравих. Достатъчно ми беше да се обадиш по телефона, просто се сбърках.
Той отпи от своето уиски и пусна в чашата си парченце лед.
— Тази вечер няма нужда от твоята саксия, Джени — сериозно рече той и се настани на стола си пред камината. — Вода изобщо няма да наливаме. Най-многото, което човек може да си сложи в уискито, е някое и друго мизерно късче лед.
Като сръбна още уиски и остави чашата на масата до себе си, съдията Рейни се пресегна към огнището с машата и енергично разбърка с нея горящите въглени. В комина полетяха искри, а пламъците хвърлиха червеникаво сияние по лицата им.
Нощта беше студена, но не мразовита и огънят правеше кабинета му топъл и уютен. Съдията Рейни притежаваше богата сбирка правни книги и повечето от тях държеше в къщи, да са му под ръка вечерно време. Освен това кантората му в източния край на площада пред съда беше толкова малка, че в нея едва намираше място за сметководните си книжа и текущите дела.
Джени го наблюдаваше, мълчеше и се чудеше защо ли е толкова сериозен и съсредоточен. Познаваха се от години, но досега не бе го виждал погълнат от мисли и тъй дълбоко смутен. Откак бе дошла, той не се усмихна ни веднъж.
— Джени — повика я той изведнъж, без да вдига глава, — искам да си поговорим за нещо много важно. — От време на време ровеше въглените в камината. Рой искри политаха всеки път към комина. — Затова те и поканих тази вечер, в тоя късен час. В друг случай, както знаеш, щях да дойда при тебе, но реших, че трябва да се видим насаме, да поговорим за нещо много важно.
— За какво, Майло?
Съдията Рейни остави машата в камината и се облегна в дълбокия си кожен стол. Сякаш да обмисли по- грижливо какво ще каже и как най-добре да го обясни, той се зае да пали нова пура.
— За какво, Майло? — настоя Джени. Той пусна дим към тавана.
— Джени, току преди да се прибера тази вечер, чух неприятни вести…
— Ако е за Бети Уудръф, вече зная всичко, Майло. Направо от източника. Бети се върна преди малко и ми разказа с подробности какво се е случило в мотела. Беше тъй разтревожена, че я турих да си легне и й дадох хапчета за сън, да си успокои нервите. Ще й мине. На теб трябва да благодаря, че не си дал на Стенли Причърд и шерифа Хъфман да й сторят каквото са били намислили. И аз ти благодаря. Представяш ли си какъв срам и позор — да тикнат момиче като нея в тоя ужасен градски затвор! Знам ги тия неща. Същото беше и преди двайсет години, дори е по-лошо. Цяла нощ тъмничари и полицаи щяха да й се мъкнат в килията, да й се отъркват по одърчето, а тя, бедничката, нищо да не може да им каже. Едно не мога да разбера — как му е скимнало на проповедника Клъф в мотел „Приятни часове“ да ходи и …
Съдията Рейни клатеше глава и се мъчеше да я прекъсне.
— Не, Джени — най-сетне той успя да вземе думата, — чуй ме! Много са ти прибързани заключенията. Съвсем не става дума за това. Случката, за която ми говориш, е вече минало-свършено. Дошло и отишло, можем да я забравим. Такива работи стават всякога. И като мине известно време, обикновено всичко се забравя. Е, да, има разни скандали, но, общо взето, такива дребни приключения нямат трайни последици. Ако призовеш всеки жител на Солисо за неговите простъпки и прегрешения и го принудиш да напусне града, няма да останат хора дори за покер на три ръце. Това ни е хубавото на нас в Солисо, бързо прощаваме и бързо забравяме нарушенията на морала. — Той дръпна от пурата и пусна облак дим над главата си. — Преди малко спомена проповедника Клъф. Проповедникът Клъф е най-добрият просяк на пари за църквата на Суровия кръст и едва ли едно-две човешки провинения ще променят отношението на хората към него. Поне додето си изпълнят самонадеяната строителна програма. Виж, после може и да го изгонят.
— От мен нищо няма да видят, докато не ми платят, колкото им искам — решително каза Джени. — Пък ако продължават да ме ядосват, току виж ми хрумнало на никаква цена да не продавам. Тази сутрин казах на Клара Крокмор…
— Това е друга тема, за друго време и място — прекъсна я той с нетърпеливо махване на ръка. — Остави ме, Джени, да свърша каквото исках да ти кажа. Накратко, хората в Солисо по традиция търпят и се въздържат по отношение на тъй наречената морална порочност. Стига ти колкото си живяла в Солисо, за да знаеш, че е така. Припомни си само своята младост и ще стигнеш до истината по-бързо и от мене дори. Работата не е, че нашите хора не приемат човешките слабости. Всеки ги има, и то не по малко.
— Но, Майло, щом нямаш предвид Бети Уудръф и проповедника Клъф, тогава за какво…
Съдията Рейни засмука пурата и над главата му увисна димен облак.
— Джени, аз се мъча да зачекна сериозния въпрос по логичен път. Искам да си напълно подготвена.
— Добре, Майло. — Тя гореше от нетърпение. — Какво има?
— Ето какво. Малко преди да се прибера тази вечер, по телефона ми се обади Дейд Уомак. Знаещ много добре кой е. И двамата знаем, че с него шега не бива, не е човек, на когото да махнеш с ръка. Познавайки добре законите, нещо, което у него е съчетано с високоразвит печалбарски нюх, той успя да навърже низ от успешни маневри в областта на ипотеки на недвижими имущества и запори — разбира се, все по буквата на закона — и натрупа истинско състояние. Сега Дейд Уомак е богаташ, ако не и най-богатият в Индианола. А подобно богатство означава власт. Нещо повече, Дейд е хитър юрист и съобразителен политик и от петнайсет години управлява града с голи ръце. Не забравяй това! По време на избори той избира кмета, той решава кой да влезе в градския съвет. Поиска ли нещо, стига му да пусне дума и тогава кметът и съветниците подскачат като зайци, спипани натясно по фасулената нива. Хрумне ли му да прокара булевард или да затвори някоя улица, ако знае, че от това ще падне нова печалба, няма човек в Солисо с изпит от гаргите ум, който може да му попречи. В миналото имаше хора, които се помъчиха да му се
