огнените стълбове, но щом му заговорих за кръста, каза, че ненавижда този предмет.
Накрая Петрус ме разтърси и ме извади от транса.
— Хайде, взе да става прекалено досадно — каза той. — Щом не можеш с мисълта си, изправи кръста с ръце.
— С ръце?
— Подчини се!
Стреснах се. Внезапно пред мен се озова един суров човек, съвсем различен от онзи, който се грижеше за раните ми. Не знаех нито какво да кажа, нито какво да сторя.
— Подчини се! — повтори той. — Това е заповед! Ръцете ми бяха превързани заради схватката с кучето.
Въпреки упражнението по слушане ушите ми отказваха да повярват на чутото. Без да продумам, му показах превръзките. Но той продължи да ме гледа все така студено и безизразно. Чакаше да му се подчиня. Водачът, който ме бе придружавал през цялото време, който ми бе преподал практиките на РАМ и разказал красивите истории по Пътя на Сантяго, вече го нямаше. На негово място виждах само един човек, който ме гледа така, сякаш съм роб, и ме кара да извърша някаква глупост.
— Какво чакаш? — попита той.
Сетих се за водопада. Спомних си как тогава се бях усъмнил в Петрус и как той се показа благосклонен към мен. Разкри ми любовта си и ми попречи да се откажа от меча. Не разбирах защо такъв добър човек сега е тъй груб. Беше олицетворение на всичко онова, което човешкият род се опитва да запрати в небитието — тиранията над ближния.
— Петрус, аз…
— Подчини се, или Пътят на Сантяго свършва тук.
Страхът се завьрна. В този миг се боях от него повече, отколкото от водопада, повече, отколкото от кучето, което така дълго ме плашеше. Отчаяно започнах да се моля природата да ми даде някакъв знак, да видя или чуя нещо, което да оправдае безсмислената заповед. Ала наоколо всичко беше тихо. Трябваше да се подчиня на Петрус или да забравя за меча си. Още веднъж вдигнах превързаните си ръце, но той седна на земята и зачака да изпълня заповедта.
Тогава реших да се подчиня.
Отидох при кръста и се опитах да го бутна с крак, за да преценя колко е тежък. Едвам помръдна. Дори ръцете ми да бяха здрави, би ми било безкрайно трудно да го вдигна. Допуснах, че с превръзките задачата ще е почти неизпълнима. Но все пак щях да се подчиня. Щях да умра там, отпред, ако се наложеше, от порите ми щеше да излиза кръв, както от Исус е текла кървава пот, когато е трябвало да носи същия товар, но той щеше да види моето достойнство, може би щеше да се трогне и да ме освободи от изпитанието.
Кръстът се бе пречупил в основата, но все още се крепеше на части от дървото. Нямах джобно ножче, за да ги прережа. Стисках зъби, прегърнах го и се опитах да го измъкна от прекършената основа, без да използвам дланите си. Някои от раните ми с’е допряха до дървото и аз извиках от болка. Погледнах към Петрус, но той бе все така безучастен. Реших повече да не викам — от този момент нататък виковете щяха да умират в сърцето ми.
Установих, че важното бе не да разклащам кръста, а да го освободя от основата му. После да изкопая дупка в земята и да го пъхна в нея. Избрах един по-остър камък, пренебрегнах болката и започнах да блъскам и търкам дървото.
Но болката растеше с всяка изминала секунда, а дървото бавно поддаваше. Трябваше веднага да приключа, преди раните ми да се отворят наново и да стане непоносимо. Реших да изпълнявам задачата внимателно, та да мога да я свърша, преди болката да ме надвие. Свалих фланелката си, омотах ръката си с нея и поднових работата, малко по-добре защитен. Идеята се оказа сполучлива — успях да протрия дървото на едно място, после и на второ. Камъкът се изтъпи и потърсих друг. Всеки път щом спирах да отдъхна, имах чувството, че няма да мога да продължа. Събрах няколко остри камъка и ги използвах един след друг. Топлината, на работещата ръка трябваше да притъпи болката. Навсякъде другаде успях да от-цепя дървото с изключение на едно място — най-устойчивото. Болката в ръката ми се усилваше и аз изоставих първоначалния си план да действам бавно. Започнах да работя трескаво. Знаех, че ще дойде момент, когато болката ще е непоносима. Този момент беше близо и аз трябваше да оползотворя оставащото до него време, за да успея. Търках, удрях, чувствах, че нещо лепкаво под превръзката започва да затруднява движенията ми. Кръв навярно, казах си и се опитах повече да не мисля. Стиснах зъби. Внезапно ми се стори, че и на най-здравото място дървото поддава. Бях толкова изнервен, че веднага станах и го ритнах с все сила. Ритнах ствола, който ми причиняваше толкова страдания.
Кръстът шумно падна на една страна, освободен от основата си.
Радостта ми трая само няколко секунди. Ръката ми започна да пулсира жестоко, а аз едва започвах. Погледнах към Петрус — той спеше. Известно време се опитвах да измисля как мога да го измамя и да изправя кръста, без той да разбере.
Но пък нали той тъкмо това искаше — да изправя кръста. Нямаше как да го измамя, понеже задачата зависеше само от мен.
Погледнах земята. Беше жълта и суха. И този път камъните щяха да са единственият ми изход. Повече не можех да работя с дясната си ръка, тъй като ме болеше прекалено силно, а и отвътре беше онова, лепкавото, което много ме тревожеше. Бавно свалих фланелката, която покриваше превръзките — марлята бе напоена с кръв при положение, че раната беше почти зараснала. Петрус не беше човек.
Потърсих друг вид камък — по-тежък и по-здрав. Омотах с фланелката лявата си ръка и заблъсках по земята. Копаех пред кръста. Отначало ми се стори, че напредвам бързо, но скоро стигнах до твърда и прекалено суха почва. Копаех ли копаех, а дупката сякаш си беше все толкова дълбока. Реших да не я правя много широка, за да може кръстът да се вмести, без да е нестабилен в основата. Но така ми стана по-трудно да вадя пръстта от дъното.
Болката в дясната ръка бе изчезнала, но съсирената кръв ме притесняваше и ми се гадеше. Тъй като не бях свикнал да работя с лява ръка, камъкът постоянно се изплъзваше от пръстите ми.
Копах дълго време. Всеки път когато камъкът удряше земята, всеки път когато ръката ми се пъхаше в дупката, за да извади пръстта, аз мислех за Петрус. Наблюдавах спокойния му сън и го мразех от дъното на душата си. Но, изглежда, нито шумът, нито омразата ми го смущаваха. „Може би Петрус има някакви основания“, мислех си, но не успявах да проумея нито отношението му към мен като към роб, нито защо ме бе унижил така. Тогава почвата заприличваше на неговото лице и аз удрях с камъка. Гневът ми помагаше да стигам все по-дълбоко. Сега вече беше само въпрос на време — рано или късно щях да успея.
Щом престанах да мисля за това, камъкът удари в нещо твърдо и аз отново го изпуснах. Беше тъкмо каквото се опасявах. След толкова копане се бях натъкнал на друг камък, който беше прекалено голям, за да мога да продължа.
Станах, обърсах потта от лицето си и започнах да разсъждавам. Нямах достатъчно сили да местя кръста другаде. Не можех да започна всичко отначало, защото лявата ми ръка — сега, когато вече спрях — започна да губи чувствителност. Това беше по-неприятно от болката и ме разтревожи. Погледнах пръстите си и видях, че все още могат да се движат по моя команда, но инстинктът ми подсказваше, че не бива да жертвам повече ръката си.
Погледнах дупката. Не беше достатъчно дълбока да задържи кръста с цялата му тежест.
„Погрешното решение ще ти посочи правилното.“ Спомних си упражнението на сенките и думите на Петрус. В същото време той все повтаряше, че практиките на РАМ имат смисъл само ако мога да ги приложа при ежедневните предизвикателства, отправени ми от живота. Дори и при такова абсурдно положение практиките на РАМ трябваше да ми послужат за нещо.
„Погрешното решение ще ти посочи правилното.“ Невъзможно бе да завлека кръста някъде другаде, нямах сили за такова нещо. Невъзможно бе да продължа да копая и да проникна по-надолу в пръстта.
Тогава, щом грешният път е да дълбая по-надолу в пръстта, значи правилният е да издигна пръстта. Но как?
Внезапно цялата ми любов към Петрус се върна. Той имаше право. Аз можех да издигна пръстта.
Започнах да събирам камъните край мен и да ги редя около дупката. Смесвах ги с изкопаната пръст. С големи усилия повдигнах леко долната част на кръста и под-пъхнах под нея камъни, за да не опира в земята. След половин час пръстта беше по-висока, а дупката — достатъчно дълбока.
