навлиза в живота ни и ние в неговия с някаква цел. Тази цел трябва да бъде постигната. Затова да избягаш от битката е най-лошото, което можеш да направиш. По-лошо е, отколкото да загубиш, защото и да загубиш, все нещо ще научиш. Чрез бягството не се научава нищо. Само признаваш победата на своя враг.
Аз казах, че съм изненадан, задето говори по такъв начин за насилието при положение, че ми е изглеждал силно пристрастен към Исус.
— Помисли си колко необходим е бил Юда на Исус — каза той. — Трябвало е да има враг, иначе борбата му на земята не би се увенчала със слава.
Дървените кръстове по пътя разкриваха как е била постигната тази слава. С кръв, предателство и липса на вярност. Станах и казах, че съм готов да продължа.
Докато вървяхме, попитах кой е най-силният момент в битката, на който човек би могъл да се опре, за да срази врага си.
— Настоящето. Човек би могъл да намери най-солидната опора в това, което прави в момента, защото там е Агапе — желанието да победиш с вдъхновение.
Искам да е ясно още едно нещо — врагът рядко представлява злото. Той винаги съществува, защото меч, който не се използва, ръждясва в ножницата.
Сетих се как веднъж, докато строяхме вила, жена ми ненадейно реши да промени разположението на стаите. На мен се падна неприятната задача да уведомя зидаря за намеренията й. Повиках го — беше около шейсетгодишен — и му ги съобщих. Той огледа строежа, помисли и предложи много по-добро решение, което включваше иззидана вече стена. Жена ми много хареса идеята му.
Може би Петрус се опитваше по заобиколен начин да ми каже как трябва да се използва силата в настоящите ни действия за победа над врага.
Разказах му случката със зидаря.
— Животът може да ни научи повече, отколкото Необикновеният път на Сантяго — отвърна той. — Но ние не се доверяваме много на житейските уроци.
Кръстовете бяха по целия Път на Сантяго. Навярно бяха творение на поклонник със свръхчовешка сила, щом бе успял да вдигне и закрепи тежкото, масивно дърво. На всеки трийсет метра имаше кръстове, които се редяха, докъдето стигаше погледът ми. Попитах Петрус какво означават кръстовете.
— Стар и вече отхвърлен инструмент за изтезание — каза той.
— Но защо са издигнати?
— Сигурно заради някакъв обет. Откъде да знам? Спряхме пред един от тях. Беше повален.
— Може би дървото е изгнило — казах аз.
— Дърво като всяко друго. Никой от кръстовете не е изгнил.
— Значи не е бил забит стабилно.
Петрус спря и се огледа. Остави раницата на земята и седна. Само допреди няколко минути бяхме почивали и не ми стана ясно защо го направи. Инстинктивно се озърнах и потърсих с поглед кучето.
— Ти победи кучето — каза той, сякаш отгатнал мислите ми. — Не се страхувай от призраците на мъртвите.
— Тогава защо спряхме?
Петрус ми даде знак да млъкна. Стояхме безмълвно няколко минути. Пак изпитах предишния страх от кучето. Реших да остана прав, докато го чакам да проговори.
— Какво чуваш? — попита той след малко.
— Нищо. Тишината.
— Дано получим просветление да чуваме тишината! Но засега сме хора и не можем да чуем дори собствените си брътвежи. Ти така и не ме попита как съм предуга-дил идването на Легион. Сега аз сам ще ти кажа — със слуха си. Звукът дойде няколко дни по-рано, когато още бяхме в Асторга. Оттам започнах да се движа по-бързо, тъй като по всичко личеше, че пътищата ни ще се пресекат във Фонсебадон. Ти си чул същите звуци, но не си ги послушал.
Всичко е записано в звуците. Миналото, настоящето и бъдещето ни. Ако човек не умее да слуша, няма как да чуе съветите, които животът ни дава всяка секунда. Само конто се вслушва в звуците на настоящето, може да вземе правилното решение.
Петрус ме помоли да седна и да забравя за кучето. После каза, че ще ми преподаде една от най- лесните, но важни практики по Пътя на Сантяго.
И ми обясни УПРАЖНЕНИЕТО ПО СЛУШАНЕ.
— Направи го сега, веднага — каза той.
Започнах да изпълнявам, упражнението. Заслушах се във вятъра, в някакъв далечен женски глас, в даден момент чух как се чупи клонче. Наистина не беше трудно. Лекотата му ме очарова. Долепих ухо до земята и се вслушах в глухите шумове на земята. Лека полека започнах да разграничавам звуците — трептене на листа, глас в далечината, шум от криле на птица. Изгрухтя някакво животно, но не можах да определя какво е. Петнайсетте минути на упражнението отлетяха неусетно.
— С течение на времето ще видиш как това упражнение ще ти помага при вземане на правилното решение — каза Петрус, без да пита какво съм чул. — Агапе говори чрез Синята сфера, но говори също и чрез зрението, допира, аромата, сърцето и слуха. След седмица, ако не и по-рано, ти ще започнеш да чуваш гласове. Отначало те ще са плахи, но постепенно ще започнат да ти казват разни важни неща. Само внимавай с Пратеника, защото ще се опита да те обърка. Но тъй като познаваш неговия глас, той няма да представлява опасност за теб.
Петрус ме попита дали съм чул радостния възглас на някой враг, поканата на жена или тайната на моя меч.
— Чух само някакъв женски глас отдалеч — казах аз. — Беше селянка, която викаше сина си.
— В такъв случай погледни кръста пред теб и го вдигни с мисълта си.
Отпусни се. Затвори очи.
В продължение на няколко минути се концентрирай върху звуците около теб, сякаш става дума за оркестър и всички инструменти в него.
Лека полека започни да ги разграничаваш. Съсредоточи се върху всеки звук поотделно, сякаш свири само един инструмент. Опитай се да отстраниш от съзнанието си останалите звуци.
Ако изпълняваш ежедневно това упражнение, ще започнеш да чуваш гласове. Първо ще ти се стори, че те са плод на въображението ти. По-късно ще откриеш, че са гласовете на хора от миналото, настоящето и бъдещето, които представляват част от паметта на времето.
Упражнението трябва да се извършва само ако вече познаваш гласа на твоя Пратеник.
Минимална продължителност — десет минути.
Попитах за какво упражнение става дума.
— За това да повярваш в мисълта си — отговори той.
Седнах на земята в йогистка поза. Знаех, че след всичко постигнато — кучето, водопада — ще успея и сега. Втренчено загледах кръста. Представих си, че излизам от тялото си, хващам кръста за двете рамена и го повдигам с астралното си тяло. По пътя си в Традицията вече бях извършвал някои от тия дребни „чудеса“. Можех да чупя чаши и порцеланови фигурки, да местя предмети по масата. Това беше лесен магьоснически трик и въпреки че не означаваше сила, помагаше при убеждаването на „неверниците“. Никога преди не бях помръдвал такъв голям и тежък предмет, но Петрус ми бе заповядал да го направя и щях да успея.
Как ли не опитвах в продължение на половин час. Приложих астрален полет и внушение. Сетих се как Учителят управляваше гравитацията, и се опитах да повторя изричаните от него в такъв случай думи. Нищо не стана. Бях напълно концентриран, а кръстът не помръдваше. Призовах Астраин. Той се появи между
