започна да напредва към мен, като в същото време ръмжеше тихо. Сдържаното ръмжене беше много по- застрашително от високия лай. Страхът ми се усили. Прочело ужаса в очите ми, кучето се хвърли върху мен.
Сякаш камък ме удари в гърдите. Бях повален на земята и то започна да ме атакува. Мина ми някакъв бегъл спомен за това, че познавам смъртта си, че няма да е по такъв начин, но страхът в мен растеше и аз не успявах да го контролирам. Започнах да се боря, за да предпазя лицето и врата си. Силна болка в крака ме накара да се свия на кълбо. Усетих, че месото ми е разкъсано. Свалих ръцете си от главата и врата и посегнах към раната. В тоя момент едната ми ръка напипа някакъв камък до мен. Веднага го грабнах и започнах с цялото си отчаяние да налагам кучето.
То леко се отдръпна, по-скоро изненадано, отколкото ранено. Успях да стана. Кучето продължи да отстъпва. Изцапаният с кръв камък ми даде кураж. Прекалено много величаех силата на врага си, а това беше клопка. То не можеше да е по-силно от мен. Можеше да е по-пъргаво, но не и по-силно, защото аз бях по-тежък и по-едър от него. Страхът ми намаля, но бях изгубил контрол и започнах да крещя с камъка в ръка. Кучето отстъпи още малко и най-неочаквано спря.
Сякаш четеше мислите ми, В отчаянието си се чувствах силен и смешен, че се бия с куче. Внезапно в мен нахлу усещането за мощ. Някакъв топъл ветрец задуха из запустелия град. Този двубой започна да ми омръзва. Щеше да е достатъчно да го ударя по главата с камъка и щях да съм победител. Искаше ми се незабавно да приключа със случката, да видя раната на крака си и веднъж завинаги да сложа край на тази абсурдна история с мечове и пътища на поклонници.
Беше поредният капан. Кучето скочи и отново ме повали на земята. Този път то ловко успя да избегне удара с камъка, като захапа ръката ми и ме принуди да го изтърва. Започнах да го бия с голи ръце, но не му навреждах особено. Успявах единствено да се предпазя от повторно ухапване.
Острите му нокти започнаха да разкъсват дрехите и ръцете ми.
Внезапно чух вътрешния си глас, който ми нашепваше, че ако кучето ме надвие, битката ще свърши и ще бъда спасен. Победен, но жив. Кракът ме болеше, цялото ми тяло гореше от драскотините. Гласът настояваше да прекратя боя. Тогава го разпознах — беше Астраин, моя Пратеник, който говореше с мен. Кучето спря за момент, сякаш и то беше чуло гласа. Отново ми се прииска да прекратя цялата история. Астраин ми казваше, че много хора по света не са успели да открият своя меч, но какво от това? Аз исках да се прибера у дома, да бъда с жена си, да имам деца и да правя каквото ми харесва. Стига с тия измишльотини — двубой с куче и изкачване на водопади. За втори път си помислих това, но този път желанието ми бе по-силно и бях сигурен, че в следващата секунда ще се предам.
Някакъв шум в изоставения град привлече вниманието на животното. Погледнах встрани и видях как един овчар прибира овцете си от паша. Сетих се, че вече съм виждал същата сцена при руините на стар замък. Щом кучето забеляза овцете, скочи от мен и се приготви да ги нападне. Това беше моето спасение.
Овчарят се развика и от всички страни заприиждаха овце. Преди кучето да хукне към тях, реших да устоя още секунда, колкото да дам време на животните да избягат. Хванах го за единия крак. Връхлетя ме абсурдната мисъл, че овчарят може да ми се притече на помощ, и за миг се върна надеждата за меча и силата на РАМ.
Кучето се опитваше да се откопчи от мен. Вече не бях враг, а натрапник. Сега то искаше овцете. Но аз продължавах да го държа за крака. Чаках овчар, който не идваше, и овце, които не бягаха.
Тази секунда спаси моя живот. В мен започна да се надига огромна сила. Вече не беше илюзията за мощ, която предизвиква досада и желание да се откажеш. Астраин отново зашепна, но този път казваше нещо друго, Казваше ми, че винаги трябва да се опълчвам на света със същото оръжие, с което съм бил предизвикан. С едно куче можех да се справя само ако се превърнех в куче.
Това беше лудостта, за която Петрус ми бе говорил същия ден. И аз започнах да се изживявам като куче. Оголих зъби и тихо заръмжах. Омразата струеше през звуците, които издавах. Мярнах стреснатото лице на овчаря. А овцете — и те се страхуваха от мен точно колкото от кучето.
Легион разбра и се уплаши. Тогава му нанесох удар.
За пръв път в двубоя. Нападнах го със зъби и нокти, като се опитвах да го захапя за врата — това, което ме беше страх да не направи с мен. Усещах единствено желанието за победа. Нищо друго не беше от значение. Хвърлих се върху псето и го повалих на земята. То се бореше да се измъкне изпод тежестта на тялото ми, ноктите му се забиваха в кожата ми, но и аз хапех и дерях. Разбрах, че ако се измъкне изпод мен, пак ще избяга, а не исках това да се случи. Днес щях да го победя, щях да надвия.
Животното ме гледаше с ужас. Сега аз бях куче, а то сякаш се бе превърнало в човек. Предишният ми страх бе завладял него, и то така силно, че успя да се измъкне, но аз пак го приклещих в дъното на една от празните къщи. Зад малка стена от шисти се намираше пропастта. То нямаше къде да бяга и там щеше да види лицето на своята смърт.
Внезапно почувствах, че нещо не е в ред. Бях прекалено силен. Мисълта ми започна да се замъглява. Привидя ми се лицето на някакъв циганин и разни други неясни образи около него. Аз бях Легион. Оттам дойде моята сила. Демоните бяха напуснали нещастното уплашено куче, което всеки момент щеше да падне в пропастта. Сега бяха в мен. Изпитах ужасяващото желание да разкъсам беззащитното животно. „Ти си князът, а те са Легион“, прошепна Астраин. Но аз не исках да съм княз. Отдалеч се вслушах в гласа на моя Учител, който настойчиво повтаряше, че трябва да стигна до меча си. Налагаше се да устоя още мъничко. Не биваше да убивам кучето.
Бързо извърнах очи към овчаря. Неговият поглед потвърди мислите ми. Страхът му сега беше свързан повече с мен, отколкото с кучето.
Зави ми се свят. Не биваше да припадам. Ако припаднех, щеше да означава, че Легион е победил. Налагаше се да намеря решение. Усетих, че краката ми се подвиват, и се подпрях на една стена, която поддаде под тежестта ми. Строполих се по лице на земята сред камъни и дъски.
Земята. Легион беше Земята, плодовете на Земята. Хубавите и лошите плодове на земята, но на земята. Там беше домът му. Оттам владееше света или биваше управляван от света. Агапе избухна в мен и аз с все сила забих нокти в пръстта. Започнах да вия по начин, подобен на оня, който чух от кучето при първата ни среща. Усетих как Легион минава през тялото ми и се спуска в земята. В мен имаше Агапе, а Легион не желаеше да бъде всмукан от Всепоглъщащата любов. Това беше моята воля, която ме караше със сетни сили да се боря срещу припадъка, волята, която Агапе вложи в душата ми, и аз устоях. Цялото ми тяло трепереше.
Легион със сила слизаше в земята. Започнах да повръщам, но чувствах, че това е Агапе, която расте и излиза през всичките ми пори. Тялото ми продължи да трепери дълго след като почувствах, че Легион се е върнал в своето царство.
Опомних се, когато до последната си частица премина през пръстите ми. Седнах на земята, ранен и смазан. Пред очите ми имаше абсурдна сцена — едно разкървавено куче с подвига опашка и един уплашен овчар, който ме гледаше.
— Трябва да е от храната — каза овчарят, който не можеше да повярва на очите си. — Но щом си я повърнал, ще ти мине.
Кимнах в знак на съгласие. Той ми благодари, че съм укротил „моето“ куче, и продължи по пътя си заедно с овцете.
Петрус се появи, но не каза нищо. Откъсна парче от ризата си и с него пристегна крака ми, който кървеше силно. Накара ме да се размърдам и каза, че нищо сериозно не се е случило.
— Изглеждаш доста окаяно — усмихна се той; беше в добро настроение, което се случваше рядко, — Така няма да можем да посетим Железния кръст. Там сигурно има много туристи и ще се стреснат.
Беше ми все едно. Станах, изтупах прахта и установих, че мога да вървя. Петрус предложи да направя дишането на-РАМ и взе раницата ми. Направих упражнението по дишане и отново бях в хармония със света. След половин час щях: да съм при Железния кръст.
А някой ден Фонсебадон щеше да се възроди от руините. Легион остави там много мощ.
Заповед и подчинение
Стигнах до Железния кръст с помощта на Петрус, тъй като кракът не ми позволяваше да вървя
