изправен. Когато той разгледа раните ми, реши, че се налага да си почина, за да се възстановя и да мога да продължа по Необикновения път на Сантяго. Наблизо имаше едно село, което служеше за убежище на поклонници, застигнати от нощта, преди да прекосят планините. Петрус намери две стаи в дома на ковача и ние се настанихме там.
Към моята стая имаше балконче, революционна архитектурна новост, принадлежаща на това село, която по-късно, през VIII век, бе намерила разпространение из цяла Испания. От балкончето виждах планинската верига, която рано или късно трябваше да пресека, за да стигна до Сантяго. Проснах се на леглото и се събудих едва на другия ден. Имах лека треска, но се чувствах добре.
Петрус донесе вода от някакъв извор, наречен от жителите на селото „бездънния кладенец“, и проми раните ми. Следобед се върна с една старица, която живеела в околностите. Двамата наложиха раните и драскотините ми с разни треви, а бабата ме накара да пия горчив чай. Помня как Петрус всеки ден ме караше да си ближа раните, докато заздравеят напълно. Аз всеки път усещах металния сладникав вкус на кръвта и ми се гадеше, но водачът ми твърдеше, че слюнката е мощен дезинфектант и ще ми помогне да преборя евентуалната инфекция.
На втория ден пак ме втресе, Петрус и бабата отново ми дадоха чай и наложиха раните ми с билки, но треската, макар и не много силна, не минаваше. Тогава водачът ми се отправи към една военна база наблизо, за да потърси превръзки, тъй като в цялото село нямаше марля и лейкопласт, с които да покрием раните.
След няколко часа Петрус се върна с превръзките. С него дойде и един млад военен лекар, който настояваше да види кучето, което ме е ухапало.
— По вида на раната смятам, че е бясно — със сериозен тон заяви той.
— Нищо подобно — отвърнах. — Беше игра, която малко загрубя. Познавам това куче отдавна.
Лекарят не беше убеден в думите ми. Настоя да ми сложи ваксина против бяс. Бях принуден да се съглася да ми инжектират поне една доза, защото той ме заплаши, че в противен случай ще ме вкара в лазарета на базата. После попита къде е животното, което ме е ухапало.
— Във Фонсебадон — отвърнах.
— Фонсебадон е разрушен град. Там няма кучета — заяви той дълбокомислено, сякаш надушваше лъжа.
Аз започнах престорено да стена от болка и Петрус го изведе от стаята. Остави нн обаче всичко, от което се нуждаехме: чисти превръзки, лейкопласт и някакъв мехлем за рани.
Петрус и бабата не използваха мехлема. Покриха раните с много билки и марля. Зарадвах се, защото нямаше повече да ми се налага да ближа ухапаните от кучето места. Вечерта двамата коленичиха до леглото ми и с протегнати над тялото ми ръце се молиха на висок глас. Попитах Петрус какво става и той мимоходом спомена нещо за харизмата и за Пътя към Рим. Настоях за по-подробно обяснение, но той все едно не ме чу.
След два дни бях напълно възстановен. Отидох до прозореца и видях как някакви войници претърсват къщите в града и близките хълмове. Попитах един от тях какво става.
— Наоколо се мотае бясно куче — отговори той. Същия следобед ковачът, у когото бяхме отседнали, ме помоли да напусна града, щом бъда в състояние да ходя. Слухът плъзнал сред жителите на селото и те се страхували да не би да имам бяс и да ги заразя, Петрус и бабата започнаха да спорят с ковача, но той бе непреклонен. В даден момент дори започна да твърди, че е видял от крайчеца на устата ми да потича пяна, докато съм спял.
С никакъв аргумент не можехме да го убедим, че когато спим, с всеки от нас може да се случи подобно нещо. Тази нощ моят водач и бабата останаха да се молят дълго с протегнати над тялото ми ръце. А на другия ден, леко накуцващ, аз отново бях по Необикновения път на Сантяго.
Попитах Петрус дали се е притеснявал за моето възстановяване.
— По Пътя на Сантяго има правило, за което не съм ти споменавал досега — отговори той. — То гласи: тръгнеш ли на поклонение, единственото извинение да го прекъснеш преждевременно може да е някоя болест. Ако ти не беше успял да се справиш с раните и треската ти беше продължила, това щеше да е знак, че трябва да спрем дотук.
Но добави с известна гордост, че молитвите му били чути. А аз бях убеден, че и той се нуждае от смелост, както и аз.
Сега пътят се спускаше. Петрус ми обясни, че ще е така поне още два дни. Отново бяхме влезли в обичайния си ритъм — със сиеста, когато слънцето бе най-силно. Заради превръзките той носеше раницата ми. Вече не бързахме — уречената среща се беше състояла.
Настроението ми се подобряваше с часове, а и се гордеех със себе си — бях се изкачил по един водопад и бях победил демона на Пътя. Сега оставаше най-важната задача — да намеря меча. Споделих това с Петрус.
— Победата си я биваше, но ти пропусна най-важното — каза той, като плисна кофа студена вода върху мен.
— Кое е то?
— Да разбереш кога — ще е битката. Наложи ми се да вървя по-бързо, да ускоря ход, а ти все си мислеше, че търсим меча. За какво ти е меч, щом не знаеш къде е врагът ти?
— Мечът е инструментът на моята сила — отвърнах.
— Ти си прекалено сигурен в силата си — каза той. — Водопадът, практиките на РАМ и разговорите с твоя Пратеник те накараха да забравиш, че трябва да победиш врага си. И че имаш уречена среща с него. Преди да се научи да върти меча, ръката трябва да може да открие врага. Трябва да знае как да го посрещне. Мечът само нанася удара. Преди този удар обаче ръката вече е победила или е претърпяла поражение.
Ти успя да надвиеш Легион без меча. В търсенето има една тайна; която все още не си разкрил, но без нея никога няма да стигнеш до търсеното.
Замълчах. Всеки път, когато си мислех, че съм близо до целта, Петрус ми повтаряше, че съм един обикновен поклонник и че все нещо не ми достига, за да открия онова, което търся. Радостта ми от преди няколко минути изчезна напълно.
Отново поемах по Необикновения път на Сантяго и това ме обезкуражи. Там, където стъпваха краката ми, в продължение на дванайсет века бяха минавали милиони в едната и другата посока. В техния случай беше единствено въпрос на време да стигнат закъдето са тръгнали. Що се отнасяше до мен, уловките на Традицията поставяха нови препятствия за преодоляване и нови изпитания, в които да се докажа.
Заявих, че съм изморен, и седнахме на сянка под едно дърво. От двете страни на спускащия се път имаше големи дървени кръстове. Петрус остави раниците на земята и продължи да говори:
— Врагът представлява нашата слаба страна. Може да е страх от физическата болка, но може да е и преждевременно усещане за победа или желание да напуснеш битката, понеже си решил, че е безсмислена.
Врагът ни започва битката само защото знае, че може да ни засегне. И то тъкмо там, където гордостта ни кара да мислим, че сме недосегаеми. Докато се борим, все се опитваме да браним слабата си страна. Тогава врагът ни нанася удар по незащитеното място — там, където вярваме, че сме силни. И ни побеждава, защото се случва онова, което не е трябвало да се случи — допуснали сме врагът да води битката по своя начин.
В двубоя ми с кучето всичко бе станало точно така. Аз отхвърлях идеята, че имам врагове, като в същото време бях принуден да се боря с тях. Когато Петрус говореше за Справедливата битка, все си мислех, че има предвид борбата за живот.
— Прав си, но Справедливата битка не е само това. Да воюваш не е грях — каза той, след като споделих съмненията си. — Да воюваш е проява на любов. Врагът ни помага да се развиваме н усъвършенстваме, както стори с теб кучето.
— Но все ми се струва, че си недоволен. Все нещо липсва. Сега пък ми говориш за тайната на меча.
Петрус каза, че това е трябвало да го знам, преди да поема по Пътя. И продължи да ми говори за врага.
— Врагът е частица от Агапе. Идва, за да изпита ръката и волята ни. Също и как боравиш с меча. Той
