— От гетото?
— Той замълчава.
— Нали живеете в Шорт Хилз, господин Дженрът?
— Е, и?
— Кажете, моля — продължавам аз, — колко от вашите съседки се занимават със стриптийз, или да го кажем по вашему — курварлък?
— Нямам представа.
— Онова, с което се занимава или не се занимава Шамик Джонсън, няма абсолютно никакво отношение към факта на нейното изнасилване. Никой няма право да отсъжда в това отношение. Вашият син също така няма право да решава кой заслужава да бъде изнасилен и кой не. Но при всички случаи Шамик Джонсън се съблича за пари, понеже разполага с твърде ограничени други възможности. При дъщеря ви не е така. — Поклащам глава. — Вие наистина не проумявате това.
— Кое?
— Обстоятелството, че тя стриптийзира или се продава, не прави Едуард по-малко виновен. Ако изобщо това има някаква връзка, неговата вина нараства.
— Моят син не я е изнасилил.
— Точно затова са създадени съдебните процеси — отговарям аз. — Свършихме ли вече?
Той вдига най-сетне глава.
— Мога да ви създам доста неприятности.
— Май вече сте започнали да го правите.
— За фонда ли? — Той свива рамене. — Това е нищо работа. За разгрявка.
Поглежда ме втренчено и задържа поглед. Това е вече много.
— Довиждане, господин Дженрът.
Той протяга ръка и ме хваща за лакътя.
— Те ще се измъкнат.
— Ще видим.
— Днес натрупахте точки, но тази курва тепърва ще бъде подложена на кръстосан разпит. Не можете да обясните факта, че бърка имената им. Това е слабото ви място. И вие го знаете. Така че чуйте какво предлагам аз.
Чакам.
— Моят син и момчето на Маранц ще се признаят за виновни по каквото й да било ваше обвинение, стига да няма затвор. Ще положат общественополезен труд. Ще изтърпят изпитателен срок при най-сурови условия толкова дълъг, колкото вие определите. Така е справедливо. Но освен това аз ще подпомогна тази объркана жена и ще се погрижа за щедро финансиране на вашия фонд. Всички печелят.
— Не — отсичам аз.
— Наистина ли допускате възможността тези момчета отново да извършат нещо подобно?
— Да ви кажа ли истината? — питам аз. — Допускам, че най-вероятно няма.
— Мислех, че затворът е създаден за превъзпитаване.
— Така е, но аз не вярвам твърде в превъзпитанието. Вярвам в справедливостта.
— И смятате, че затварянето на моя син би било справедливо?
— Да — казвам аз. — Но пак повтарям: за тази цел са измислени съдиите и журито.
— Бъркали ли сте някога, господин Коупланд?
Замълчавам.
— Защото имам намерение да поразровя. Ще ровя, докато се добера до всяка грешчица, допусната някога от вас. И ще я използвам. Имате си кирливи ризи, господин Коупланд. И двамата го знаем. Ако продължите този лов на вещици, аз ще ги развея пред погледа на целия свят.
Самоувереността му сякаш се връща. Това не ми се нрави.
— В най-лошия случай може да се приеме, че моят син е допуснал голяма грешка. Опитваме се да намерим начини за компенсация на стореното, без да бъде съсипвай целият му живот. Толкова ли не можете да разберете?
— Нямам какво повече да ви кажа.
Той не пуска лакътя ми.
— Последно предупреждение, господин Коупланд. Ще направя всичко, което е във възможностите ми, за да защитя моето дете.
Поглеждам в лицето Е. Д. Дженрът и правя нещо, което го смайва. Усмихвам се.
— Какво има? — пита той.
— Това е хубаво — отвръщам аз.
— Кое?
— Това, че вашият син разполага с толкова много хора, които ще се борят за него. Също и в залата. Мнозина са на негова страна.
— Обичат го.
— Това е хубаво — повтарям аз, като издърпвам лакътя си. — Но докато наблюдавам всички онези хора, застанали зад вашия син, знаете ли какво неизбежно забелязвам?
— Какво?
— Че Шамик Джонсън няма никого до себе си.
— Искам да прочета тази извадка от личен дневник пред целия клас — казва Люси Голд.
Тя обича да разполага банките на студентите си в голям кръг. Сама застава в средата. Вярно, има нещо нагласено в тези нейни парадни обиколки в „учения кръг“, но пък вършат работа. Когато наредиш студентите в кръг, все едно колко голям, те всички остават на първия ред. Няма място за криене.
Лони е също тук. Първоначално Люси възнамерява нему да възложи прочита, за да наблюдава по-лесно реакциите на аудиторията, но после си дава сметка, че авторът е жена. Ще прозвучи фалшиво. Освен това, който и да го е писал, ще очаква Люси да дебне за някаква реакция. Трябва да очаква. Положително е на тръни. Затова решава сама да прочете откъса, докато Лони наблюдава студентите. Разбира се, и тя няма да дреме. Ще направи много паузи с надеждата да забележи нещо.
Силвия Потър, подмазвачката, седи точно срещу нея. Ръцете й са скръстени на гърдите, очите — широко отворени. Люси среща нейния поглед и се усмихва едва-едва. Силвия разцъфва. Редом с нея седи Алвън Ренфро, цар на кръшкачите. Позата му е като на повечето студенти: сякаш няма кости и може всеки миг да се стече върху пода в безформена локва.
— Това стана, когато бях на седемнайсет — започва да чете Люси. — На летен лагер. Работех там като ВГ. Ще рече „възпитател на група“…
Докато чете за случилото се в гората, за повествователката и нейния приятел „П“, за целувката край дървото, за писъците в гората, тя бавно крачи пред смълчания кръг. Чела е вече поне десет пъти този откъс, но когато сега го прави на глас, гърлото й се свива. Краката й омекват. Стрелва поглед към Лони. Той е доловил промяната в тона и също я поглежда. Тя му казва с очи: „Тях трябва да гледаш, не мене“. Лони се извръща бързо.
Люси привършва четенето и чака коментари. Нещата обикновено протичат по един и същ модел. Студентите знаят, че авторът е сред тях, в същата тази стая, но понеже единственият начин да изявиш себе си е като разпердушиниш другия, всички се залавят за работа. Вдигат ръце и започват с някакъв вид презастраховка: „Може би, това е само мое мнение“ или „Възможно е да греша“, за да се отприщят:
— Написаното е банално…
— Не мога да почувствам нейната страст към „П“, а вие?
— Ръката под блузата? Ама, моля ви…
— Мисля, че цялата работа е ала-бала…
— Авторката пише, „целувахме се страстно“. Не ми казвай, че е страстно, покажи ми…
Люси ръководи дискусията. Това е най-важната част от занятието. Не е лесно да се преподава на студенти. Тя често си спомня собственото си обучение, дългите часове сухи лекции, от които не помни една дума. Уроците, които наистина запамети, които усвои, а по-късно използва, са до един бегли забележки на преподавателя, направени в хода на дискусии. Преподаването е въпрос на качество, а не на количество. Ако
