— Никога не съм бил по-добре, Люси.
И се разплаква. Люси сяда до него и хваща ръката му. Той плаче, смее се и пак заплаква. Непрекъснато повтаря колко много я обича.
— Ти си моят свят, Люси — казва той. — Виждам в теб… Виждам всичко както трябва да бъде. Разбираш ли какво ти казвам?
— И аз те обичам, Айра.
— Виждаш ли? Това имам предвид. Аз съм най-богатият човек на света.
И пак плаче.
Тя не може да стои дълго. Трябва да се върне и да разбере какво е успял да открие Лони. Главата на Айра почива върху рамото й. Пърхотът и миризмата му се прехвърлят върху нея. Влиза някаква сестра и Люси използва случая, за да се откъсне от него. Презира се заради това.
— Ще дойда другата седмица.
Айра кимва. Усмихва се, докато тя си тръгва. Отвън я очаква сестрата — не й помни името.
— Как я кара? — пита Люси.
Обикновено това е риторичен въпрос. Всички тук са зле, но близките им не желаят да чуват това. Затова сестрата казва обикновено: „О, справя се направо чудесно“. Сега обаче става другояче:
— Напоследък вашият баща е превъзбуден.
— Как така?
— Обикновено Айра се държи примерно, като най-внимателното същество на света. Настроението му обаче, е крайно променливо.
— Това при него е било винаги така.
— Сега е по-различно.
— Зле ли се държи?
— Не. Не че…
— Какво тогава?
Тя свива рамене.
— Непрекъснато говори за миналото.
— Той винаги е говорел само за шейсетте години.
— Не, не чак за това минало.
— А за кое?
— Разправя за някакъв летен лагер.
Люси усеща студен камък в гърдите си.
— И какво казва?
— Разправя, че имал летен лагер. А после го загубил. Започва да дърдори за кръв и гора, за мрак и други такива. После млъква. Тръпки да те побият. А до миналата седмица не съм го чувала да говори за какъвто и да било летен лагер, камо ли да го е притежавал. Макар че кой знае… умът му щъка насам-натам. Може да си измисля всичко това, а?
Това е въпрос, но Люси не отговаря. От дъното на коридора се чува гласът на друга сестра:
— Ребека!
Сестрата, чието име тя чува сега, се разбързва.
— Трябва да бягам.
Останала сама в коридора, Люси се обръща назад към стаята на своя баща. Той седи с гръб към нея. Вторачил се е в стената. Люси се пита какво ли става в главата му. За което не й казва ни дума.
Какво ли наистина помни от онази нощ?
Откъсва се от мястото си и поема към изхода. Стига до рецепцията, а там я молят да се подпише за излизане. Всеки питомник има собствена страница в журнала. Дежурната отваря на името Айра и побутва книгата към Люси. Тя хваща писалката и се готви да надраска същата непонятна завъртулка, която е оставила без да гледа на влизане, когато нещо я сепва.
На страницата се мъдри друго име. От предната седмица. Айра е имал посетител. Неговият пръв и единствен. Ако не се брои тя, разбира се. Люси смръщва вежди и разчита буквите. Името е напълно непознато.
Кой е тоя Маноло Сантяго, да го вземат мътните?
ДЕСЕТА ГЛАВА
ПЪРВАТА КИРЛИВА РИЗА
Още държа в ръка снимката на моя баща.
Налага се да мина по обиколен път за срещата с Рая Сингх. Поглеждам картончето. Първата кирлива риза. Сиреч, ще има и други.
Но да започнем с тази — баща ми.
Само един човек може да ми бъде от полза, когато става дума за татко и евентуалните му ризи. Изваждам мобилния телефон и задържам палец върху цифрата шест. Рядко се обаждам на този номер, но не го махам от програмата за бързо избиране. Мисля, че няма и да го махна.
Той се обажда след първото иззвъняване с нисък кънтящ глас:
— Пол.
Акцентът му се долавя ясно даже в една дума.
— Здрасти, чичо Саш.
Саш не ми е истински чичо. Той е близък семеен приятел от старата родина. Не съм го виждал от три месеца, от погребението на баща ми, но щом чувам гласа му, начаса си представям огромната мечешка фигура. Баща ми казваше, че Саш е бил най-могъщата и страховита фигура в Пулково, градче край Ленинград, в което са израснали и двамата.
— Отдавна не си се обаждал — казва той.
— Знам и съжалявам за това.
— А-а — отвръща той, сякаш възмутен от опита ми за извинение. — Днес очаквах да се обадиш.
Това ме изненадва.
— Откъде накъде?
— Защото, млади мой племеннико, трябва да поговорим.
— За какво?
— За причината, поради която никога не говоря за каквото и да било по телефона.
Саш се занимава с дейност, която макар и не незаконна, граничи със сенчестата страна на живота.
— Аз съм у нас, в града. — Саш притежава жилище върху покрива на скъпа сграда в Манхатън. — Кога можеш да дойдеш?
— След половин час, ако няма задръстване — казвам аз.
— Великолепно. Ще те чакам.
— Чичо Саш?
Той мълчи. Поглеждам снимката на баща си върху седалката.
— Можеш ли да ми кажеш, за какво става дума?
— Става дума за миналото ти, Павел — отвръща той с непоносимия си акцент, като използва руското ми име. — Става дума за нещо, което трябва да си остане там.
— Какво означава това, по дяволите?
— Ще си поприказваме — казва той и затваря.
Движението е рехаво, така че стигам до чичо Саш за двайсет и пет минути. Портиерът е облечен в една от онези невъзможни униформи с пискюли и акселбанти. Видът му — още по-интересно заради пребиваването на чичо Саш в тази сграда — напомня за Брежнев по време на първомайска манифестация. Той ме познава, а е и предупреден за пристигането ми. Ако не го предупредят, той не съобщава за посетителя. Просто не те пуска да влезеш.
