— Как се казва?
— Хорас Фоли. Той не се облича красиво като господин Хикъри.
Репликата кара Флеър да се усмихне.
— Съдите ли ги с него?
— Да.
— Защо го правите?
— За да ги принудим да си платят — отвръща тя.
— Не правим ли точно това сега? — питам аз. — Не търсим ли начин да ги накажем?
— Да, но онова дело е за пари.
Правя физиономия на неразбрал.
— Но нали защитата ще се опита да изкара, че ги съдите само за да измъкнете пари. Те ще кажат, че другото дело доказва вашия интерес единствено към парите.
— Но аз се интересувам от парите — заявява Шамик. — Кога съм твърдяла друго?
Изчаквам.
— Вие не се ли интересувате от пари, господин Коупланд?
— Интересувам се.
— Тогава?
— Тогава — отвръщам аз, — защитата ще твърди, че това е вашият мотив да лъжете.
— Нищо не мога да направя по този въпрос. Ако кажа, че парите не ме интересуват, това би било лъжа. — Тя поглежда към журито. — Ако ви заявя, както съм седнала на това място, че парите не ме интересуват, нима ще повярвате? Разбира се, че не. Все едно, вие да ми кажете, че не ви пука изобщо за пари. Парите ме интересуваха, преди те да ме изнасилят. Интересуват ме и сега. Аз не лъжа: те ме изнасилиха. Искам да отидат в затвора заради това. А ако мога да получа и някакви пари от тях, защо не? Ще ми бъдат от полза.
Отстъпвам крачка назад. Прямота и чистосърдечие. Чиста проба.
— Нямам други въпроси.
ОСМА ГЛАВА
Съдията обявява обедна почивка.
Обикновено я използвам за обсъждане на стратегията с моите сътрудници. Точно сега обаче нямам настроение за това. Ще ми се да остана сам. Да анализирам отново възприетата линия на действие, да открия пропуснатото, да предвидя стъпките на Флеър.
Поръчвам сандвич със сирене и бира на някаква сервитьорка, чийто вид създава усещането, че иска да се види в някоя реклама тип „Искаш ли да се измъкнеш от всекидневието?“ Вика ми сладур. Умирам за келнерки, дето ме наричат сладур.
Всеки процес съвместява две повествования, които се състезават за спечелване на вниманието. Същественото е да внушиш реализъм в образа на своя главен герой. Реализмът е много по-важен от чистотата. Адвокатите все забравят това. Въобразяват си, че трябват да представят клиента като света вода ненапита. А задачата им не е такава. Аз винаги се стремя да не се докарвам пред журито. Хората са добри психолози. Вероятността да ти повярват е по-голяма, ако не се мъчиш да прикриваш слабите страни на своята версия. Поне що се отнася до моята роля — обвинението. Когато си поел нечия защита, ти се мъчиш да размътиш водата. Както Флеър Хикъри подчерта с пределна яснота, стремиш се да вкараш в залата възхитителния образ на Негово величество Съмнението. При мен е друго. Трябва ми твърда увереност.
Сервитьорката идва и тръсва сандвича под носа ми.
— Заповядай, сладур.
Поглеждам го. Прилича на пачавра. Всъщност точно от тази ярма имам нужда. Хващам я с две ръце и усещам пръстите ми потъват в тестото.
— Господин Коупланд?
Не познавам застаналия до мен младеж.
— Искам да се нахраня, ако не възразявате.
— Това е за вас.
Оставя някаква бележка върху масата и си отива. Това е сгънато на четири листче жълта хартия от канцеларски бележник. Отварям го.
МОЛЯ, ЕЛАТЕ В СЕПАРЕТО ОТДЯСНО ЗАД ВАС. Е. Д. Дженрът
Бащата на Едуард. Поглеждам лелеяния сандвич. И той ме гледа. Ненавиждам студена или претоплена храна. Затова го изяждам. Умирам от глад. Полагам усилие да не го глътна на един път. Бирата има превъзходен вкус.
Когато приключвам, ставам и се насочвам към сепарето вдясно отзад. Е. Д. Дженрът е там. На масата пред него се мъдри чаша с нещо, което прилича на уиски. Обхванал е чашата с длани, сякаш се бои да не му я отмъкнат. Погледът му е вперен като омагьосан в течността.
Не вдига очи, когато влизам. Ако е ядосан от бавенето ми — надали изобщо го е забелязал, — владее се превъзходно.
— Искали сте да ме видите? — казвам аз.
Ед кимва. Той е огромен мъжага с вид на бивш атлет, а шитата по поръчка риза изглежда сякаш още му стърже врата. Чакам.
— Вие имате дете — започва той.
Изчаквам още.
— Какво бихте направили, за да я защитите?
— На първо място — отвръщам аз, — за нищо на света не бих й позволил да отиде на гости в общежитието на вашия син.
Той вдига поглед.
— Не ми е до шеги.
— Приключихме ли?
Той поема яка глътка от питието си.
— Ще дам на това момиче сто хиляди долара — казва Дженрът. — И други сто за фонда на жена ви.
— Великолепно. Искате ли да напишете чековете още сега?
— Ще оттеглите ли обвиненията?
— Не.
Той улавя погледа ми.
— Става дума за моя син. Наистина ли искате да прекара следващите десет години в затвора?
— Да. Но срокът се определя от съдията.
— Той е още дете. В най-лошия случай се е поувлякъл.
— И вие имате дъщеря, нали, господин Дженрът?
Той се вторачва в чашата.
— Ако двамина чернокожи хлапака от Ървингтън я сграбят, завлекат в някоя стая и направят с нея същите неща, ще искате ли работата да се потули?
— Моята дъщеря не е стриптийзьорка.
— Не, господине, не е. Тя се радва на всички житейски благини. За какво й е да се съблича пред публика?
— Направете ми една услуга — отвръща той. — Не ми пробутвайте тия социално-икономически глупости. Да не искате да ме убедите, че понеже тя не разполага с подобни възможности, е трябвало да се ориентира към курварлък? Айде, моля. Това е обида спрямо всеки неоправдан в живота, който е съумял да се измъкне с честен труд от гетото.
Вдигам вежди.
