— Да.
Тя свежда глава.
— Не се срамувайте — насърчавам я аз. — Имали сте нужда от парите. — Соча с ръка към банката на защитата. — Но какво могат да кажат те за собствено оправдание?
— Възразявам!
— Приема се.
Но Морт Пъбън не е приключил.
— Ваша чест, това изказване представлява грубо погазване на закона!
— Точно за такова иде реч — съгласявам се аз. — Трябва начаса да порицаете своите клиенти заради него.
Морт Пъбън се зачервява като варен рак. Гласът му изтънява до писък:
— Ваша чест!
— Господин Коупланд.
Вдигам ръка с обърната към съдията длан в израз на това, че признавам правотата му, и спирам. Дълбоко съм убеден в необходимостта от бързо и непосредствено изваждане на показ на всички неблагоприятни обстоятелства, само че по мой си начин. Така ограничаваш силата на вятъра в платната на противниковия кораб.
— Представляваше ли господин Флин интерес за вас в качеството си на потенциален приятел?
И отново Морт Пъбън:
— Възразявам! Каква е връзката?
— Господин Коупланд?
— Разбира се, че има връзка. Те ще се опитат да представят госпожица Джонсън като лице, което се мъчи да извлече материални облаги посредством отправените срещу клиентите им обвинения. Аз искам да хвърля светлина върху мотивацията й от онази вечер.
— Допускам въпроса — отсича съдията.
Повтарям го.
Шамик се смущава и от това изглежда още по-млада.
— Джери не е от моята черга.
— Но?
— Но… ами де да знам. Никога не съм срещала друг като него. Държи ми вратата. Бе толкова мил. Аз не съм свикнала с такива неща.
— И е богат. Имам предвид в сравнение с вас.
— Така е.
— Това има ли някакво значение за вас?
— Естествено.
Умирам за подобна откровеност. Погледът на Шамик се стрелва към членовете на журито. Заела е отново предизвикателната си поза.
— И аз имам своите мечти.
Оставям фразата да повиси във въздуха, преди да продължа:
— И каква бе вашата мечта в онази вечер, Шамик?
Морт се готви да възрази отново, но Флеър Хикъри го задържа с ръка.
Шамик свива рамене.
— Доста глупава.
— Кажете ми въпреки това.
— Мислех си… колко глупаво… мислех, че може да ме хареса, нали разбирате?
— Разбирам — казвам аз. — Как стигнахте до къщата?
— С автобус от Ървингтън, а след това пешком.
— Когато стигна къщата, господин Флин беше ли там?
— Да.
— И пак така мил?
— Отначалото да. — В този момент се отронва сълза. — Беше наистина много мил. Беше…
Тя ридае.
— Беше какво, Шамик?
— В началото — още една сълза се търкулва по бузата — беше най-чудесната вечер в целия ми живот.
Оставям тези думи да кънтят във въздуха. Отронва се трета сълза.
— Как се чувстваш, Шамик? — питам аз. Тя бърше сълзата.
— Добре съм.
— Сигурна ли си?
Гласът й е отново твърд:
— Задавайте въпросите си, господин Коупланд — казва тя.
Прекрасна е. Всички от журито са наострили уши и вярват на всяка дума според мен.
— Настъпи ли време, когато отношението на господин Флин към вас претърпя някаква промяна?
— Да.
— Кога стана това?
— Забелязах го да си шепне с онзи там. — Тя посочва Едуард Дженрът.
— С господин Дженрът ли?
— Да, с него.
Дженрът прави опит да не се свие под погледа на Шамик. Успява само наполовина.
— Видяхте господин Дженрът да шепне нещо на господин Флин, така ли?
— Да.
— И какво стана след това?
— Джери ме попита дали не искам да се поразходим.
— Като казвате Джери, имате предвид Джери Флин?
— Да.
— Добре, разкажете ни какво се случи след това.
— Излязохме от помещението. Те имат апарат за наливна бира. Попита ме дали искам. Казах не. Той изглеждаше неспокоен и някак скован.
Морт Пъбън е вече прав.
— Възразявам.
Разпервам ръце с вид на изгубил търпение.
— Ваша чест…
— Допускам въпроса — казва съдията.
— Продължете — обръщам се аз към момичето.
— Джери си наля бира от буренцето и се вторачи в нея.
— В бирата ли?
— Да, за известно време, струва ми се. Повече не ме погледна. Нещо се промени. Попитах дали му има нещо. Каза, че всичко е просто прекрасно. А след това — гласът й не секва, но почти стига дотам — каза, че имам страхотно тяло и той много обичал да гледа как се събличам.
— Това изненада ли ви?
— Да. Искам да кажа, че никога до този момент не бе говорил по този начин. Гласът му бе станал груб. — Тя преглъща. — Като на останалите.
— Продължавайте.
— Той попита: „Искаш ли да се качим да видиш стаята ми?“
— А вие какво отвърнахте?
— Казах, добре.
— Имахте ли желание да се качите в стаята?
Шамик затваря очи. Нова сълза се процежда през миглите й. Поклаща глава.
— Трябва да отговорите на глас.
