— Не — мълви тя.
— В такъв случай защо отидохте?
— Исках той да ме хареса.
— И си помислихте, че това ще стане, ако се качите с него в стаята?
Гласът на момичето отново стихва:
— Мислех, че никога няма да ме хареса, ако откажа.
Обръщам се и се връщам при моята банка. Правя се, че преглеждам бележките си. Всъщност оставям време на журито да осмисли чутото. Шамик седи изправена. Вирнала е брадичка. Старае се да не показва нищо, но излъчваната от нея болка се усеща съвършено ясно.
— Какво стана, когато се качихте горе?
— Минах покрай някаква врата. — Тя отново поглежда към Дженрът. — И тогава той ме сграбчи.
Отново я карам да посочи Едуард Дженрът и да го назове по име.
— Имаше ли някой друг там?
— Да. Този.
Тя сочи Бари Маранц. Забелязвам двете семейства зад гърбовете на подсъдимите. Лицата на родителите приличат на посмъртни маски. Кожата е сякаш силно опъната назад, скулите изпъкват прекалено, а очите са хлътнали и безизразни. Това са те, стражите, изправени в защита на своите потомци. Съсипани са. Става ми мъчно за тях. Но за Шамик ми е мъчно повече. Едуард Дженрът и Бари Маранц разполагат с хора, които да се погрижат за тях.
Момичето си няма никого.
И все пак някаква част от мен разбира какво точно е станало. Почваш да пиеш, загубваш контрол над себе си, забравяш за последиците. Може би никога няма да повторят това. Може би наистина са научили своя урок. Жалко.
Има хора, които са лоши и в мозъка на костите си. Които цял живот ще си бъдат свирепи, гадни и ще вредят на останалите. Съществуват и други — може би повечето, преминали през моя кабинет са от тях, — които просто са се забъркали по волята на случая. Не е моя работа да ги разграничавам. Оставям това на съдията, когато ще определя присъдата.
— Добре — продължавам аз. — Какво стана по-нататък?
— Той затвори вратата.
— Кой по-точно?
Тя сочи Маранц.
— Шамик, за да станат нещата по-ясни, бихте ли назовавали занапред този мъж господин Маранц, а другия господин Дженрът?
Тя кимва.
— Значи, господин Маранц затвори вратата. После?
— Господин Дженрът каза да застана на колене.
— Къде бе господин Флин в този момент?
— Нямам представа.
— Нямате представа? — симулирам силна изненада аз. — Нима не се качи горе заедно с вас?
— Качи се.
— Не стоеше ли редом с вас, когато господин Дженрът ви сграбчи?
— Стоеше.
— А след това?
— Не знам. Той не влезе в стаята. Просто остави вратата да се затвори пред лицето му.
— Видяхте ли го пак?
— Чак след това.
Поемам дълбоко въздух и се гмурвам в дълбокото. Питам Шамик какво е станало след това. Разхождам я нагоре-надолу през целия акт на изнасилването. Показанията са живописни. Тя разказва делово, сякаш не става дума за нея самата. Има много за асимилиране: какво говорят двамата, как се смеят, какво й причиняват. Искам детайли. Не мисля, че журито иска същото. Разбирам ги. Но трябва да я накарам да бъде максимално точна, да си спомни всяка поза, кой къде се намира, кой какво прави. Историята е шокираща.
Когато приключваме с изнасилването, аз отпускам няколко секунди за отдих и преминавам към най- щекотливия проблем:
— В първоначалните си показания заявявате, че нападателите ви използват имената Кал и Джим.
— Възразявам, ваша чест.
Флеър Хикъри проговаря за първи път. Гласът му е кротък. Изпълнен с онази кротост, която кара всички да наострят уши.
— Тя не казва, че те използват тези имена. Тя твърди, че те са Кал и Джим, което заявява както в първоначалните, така и във взетите на два пъти след това показания.
— Ще запитам по друг начин — отвръщам аз с израз на досада, сякаш искам да кажа на журито, виждате ли го колко е дребнав? Обръщам се отново към Шамик: — Кой от двамата беше Кал и кой беше Джим?
Шамик идентифицира Бари Маранц като Кал и Едуард Дженрът като Джим.
— Те представиха ли ви се? — питам аз.
— Не.
— Откъде знаете имената им тогава?
— Те ги използваха, когато се обръщаха един към друг.
— Например: Господин Маранц казва: „Наведи се над нея, Джим“. Така ли правеха?
— Да.
— Нали ви е известно — казвам аз, — че никой от подсъдимите не се нарича нито Кал, нито пък Джим.
— Знам.
— Можете ли да обясните това обстоятелство?
— Не. Само повтарям онова, което казваха те.
Никакво колебание, никакъв опит за увъртане. Добър отговор. Оставям нещата в това положение.
— Какво стана, след като ви изнасилиха?
— Почистиха ме.
— Как?
— Набутаха ме под душа. Сапунисаха ме. Душът бе от ония с маркучите. Казаха ми да се разтъркам.
— После?
— Взеха дрехите ми — казаха, че ще ги изгорят. После ми дадоха тениска и шорти.
— След това?
— Джери ме придружи до автобусната спирка.
— Каза ли ви нещо господин Флин през това време?
— Не.
— Нито дума?
— Нито дума.
— А вие на него?
— Не.
Отново съм смаян.
— Не му съобщихте, че сте изнасилена?
Тя се усмихва за първи път.
— Мислите, че не знаеше?
Пропускам това покрай ушите си. Включвам на друга скорост:
— Наехте ли си адвокат, Шамик?
— Кажи-речи.
— Какво означава това?
— Ами, не съм го наемала. Той сам ме намери.
