Старият приятел на Саш, Алексей, стои до асансьора. Алексей Какарьов отговаря по въпросите на сигурността при чичо Саш откакто се помня. Той е към края на шейсетте, с няколко години по-млад от Саш, и грозен, колкото не сте в състояние да си представите. Носът му е червен и с форма на луковица, а цялото лице е покрито с пурпурна капилярна мрежа. Допускам причината за това да е прекомерното пиене. Панталоните, както и сакото, не му стоят добре, но от друга страна, структурата му не е пригодна за произведения на висшата мода.
Алексей няма вид на особено щастлив от срещата ни, но той поначало не е човек, който прекалява с усмивките. Задържа вратата на асансьора, за да вляза. Стъпвам безмълвен в кабината. Кимва ми отсечено и затваря вратата. Оставам сам.
Вратата на кабината се отваря в самия апартамент.
Чичо Саш е застанал на няколко крачки от нея. Помещението е огромно. Мебелите са издържани в кубистки стил. Панорамният прозорец разкрива невероятна гледка, но стените са покрити с дебели текстилни тапети, чийто цвят сигурно носи някакво засукано название като например „Мерло“, но в моите очи прилича на най-обикновена кръв.
Когато ме вижда, лицето на Саш грейва. Разперва широко ръце. Един от най-живите ми детски спомени е свързан с размера на тези ръце. Те и сега са гигантски. Той е побелял в хода на годините, през които го познавам, но дори сега, когато пресмятам, че е някъде в началото на седемдесетте, все още внушава усещане за големина и мощ, неизбежно свързано с едва доловимо страхопочитание. Излизам от кабината и спирам.
— Какво — казва той, — вече си много стар за прегръдка?
Пристъпяме един към друг. Прегръдката е, като се има предвид руското му потекло, истинска мечешка ласка. Силата му е невероятна. Ръцете все още приличат на бутала от парна машина. Той ме притиска здраво и аз имам усещането, че може да стисне още малко и ми прекърши гръбнака.
След миг Саш ме хваща за ръцете малко над лактите и ме задържа на ръка разстояние, за да ме разгледа по-добре.
— Също като баща си — казва той с глас, в който сега се усеща и друго освен акцента. — Изглеждаш също като баща си.
Саш пристига от Съветския съюз малко след нас. Работи в Интурист, тяхната туристическа организация, в нейното нюйоркско представителство. Негово задължение е да упътва американски туристи, които искат да посетят Москва и тогавашния Ленинград.
Това бе много отдавна. След падането на съветското правителство той се забърква в онази мътна стопанска сфера, която наричат „внос-износ“. Нямам никаква представа какво точно значи това, но оттам са парите за това безумно скъпо жилище.
Саш ме съзерцава още секунда-две. Носи бяла риза, която е разкопчана достатъчно надолу, за да се види под нея блузата с У-образен изрез за врата. Гъста посивяла вълна наднича оттам. Аз чакам. Няма да е дълго — чичо Саш не си пада по общите приказки.
Сякаш прочел тези мисли, той ми отправя твърд поглед и казва:
— Обаждат ми се по телефона.
— Кои?
— Стари приятели.
— Пак чакам.
— От старата родина — продължава той.
— Не схващам смисъла.
— Задават ми въпроси.
— Саш?
— Да?
— По телефона изказа опасения, че може да ни подслушват. Тук не се ли притесняваш от същото?
— Не. Тук е напълно сигурно. Помещението се проверява всяка седмица.
— Великолепно. Защо тогава не се откажеш от шифъра и не заговориш в прав текст?
Той се усмихва. Това му харесва.
— Има едни хора. Американци. Шарят из Москва, пръскат пари наляво и надясно. Задават въпроси.
Кимвам наум.
— Какви въпроси?
— За баща ти.
— Що за въпроси?
— Помниш ли старите слухове?
— Майтапиш ли се?
Но не. Кирлива риза номер едно. Трябваше да се досетя.
Помня слуховете, разбира се. За малко да съсипят семейството ми.
Сестра ми и аз сме родени в наричания тогава Съветски съюз по време, наричано тогава Студена война. Баща ми е доктор по медицина, но му отнемат правата по обвинение в некомпетентност, скалъпено заради обстоятелството, че е евреин. Така е било в онези времена.
По същото време една реформистка синагога тук, в Съединените щати — в Скоуки, щат Илинойс, за да бъда по-точен — работи усилено по въпроса за съветските евреи. В средата на седемдесетте за еврейските храмове в САЩ извеждането на съветски евреи е нещо като почетна задача.
Ние имахме късмет. Измъкнаха ни.
Дълго време в САЩ ни представяха за герои. Баща ми произнасяше пламенни речи вечер след петъчната служба по повод тежката участ на съветските евреи. Децата носеха специални значки, за да изразят солидарност с нас. Набираха се средства по дарителски сметки. Но ето че около година след нашето пристигане баща ми се скарва за нещо с главния равин и мигом плъзват слухове за това, че той бил нарочно изпратен в САЩ, защото е от КГБ, че даже не бил евреин и цялата работа била постановка. Обвиненията са смехотворни и противоречиви, напълно безпочвени, а днес — вече двадесет и пет годишни.
Поклащам глава.
— Искат значи да докажат, че баща ми е работил за КГБ?
— Да.
Скапания Дженрът. Играта е ясна. Аз съм вече нещо като обществена фигура. Подобни обвинения, макар и в последна сметка доказано измислени, ще ми навредят Това трябва да ми е добре известно. Преди четвърт век моето семейство загуби почти всичко поради същата причина. Напуснахме Скоуки и се преместихме на изток, в Нюарк. Понесохме много сериозен удар.
Вдигам поглед към Саш.
— Ти каза по телефона, че си очаквал да се обадя.
— Ако не го бе сторил, аз щях да те потърся още днес.
— За да ме предупредиш ли?
— Именно.
— Значи — размишлявам гласно аз — те, изглежда, разполагат с нещо.
Грамадният мъж не отговаря. Наблюдавам лицето му. И ето че целият мой свят, всичко онова, в което вярвах през тези години, започва да се люлее.
— Наистина ли е бил от КГБ, Саш? — питам аз.
— Беше много отдавна — отвръща той.
— Това „да“ ли означава?
Саш се усмихва бавно.
— Ти нямаш представа как стояха нещата в онези времена.
— Пак те питам: това „да“ ли е?
— Не, Павел. Но баща ти… може би е трябвало да…
— Какво искаш да кажеш?
— Знаеш ли как стигнах аз до тази страна?
— Работеше в тяхната туристическа компания.
— За Съветския съюз, Павел. Там нямаше компании. Интурист се ръководеше от държавата. Всичко се ръководеше от държавата. Можеш ли да го разбереш?
