— Мисля, че да.
— И когато съветските власти получат възможност да изпратят някого в Ню Йорк, да не мислиш, че ще изберат оня, който най-добре се справя с продажбата на екскурзии до Москва и Ленинград? Или ще допуснеш, че изпращат някого, който може да им бъде полезен по друг начин?
Сещам се за огромните му ръце. За нечовешката му сила.
— И ти ли си бил от КГБ?
— Бях полковник от армията. Не в КГБ. Но ми се струва, че спокойно можеш да ме наречеш — той показва кавички с пръсти — шпионин. Срещах се с американски официални лица. Опитвах да ги подкупя. Хората си мислят, че ние непрекъснато научаваме важни неща. Такива, които да променят баланса на силите в света. Това са глупости. Нищо особено не научавахме. Никога. А американците? Те пък не научаваха нищо за нас. Прехвърляхме си дреболии едни на други. Глупава игра.
— А баща ми?
— Съветските власти му позволиха да замине. Вашите еврейски приятели си мислят, че е станало заради натиска от тяхна страна. Моля те! Наистина ли една група евреи в някаква синагога смятат, че могат да окажат какъвто и да било натиск върху една власт, която не се отчита за действията си пред когото и да било? Направо е смешно, като си помисли човек.
— Искаш да кажеш, че…
— Просто ти казвам как стояха нещата тогава. Дали твоят баща е обещал, че ще помага занапред на режима? Естествено. Но го е направил колкото да се измъкне оттам. Нещата са преплетени, Павел. Ти дори не можеш да си представиш условията, в които живееше той. Баща ти бе добър лекар и още по-добър човек. Скалъпиха срещу му обвинения в нарушаване на лекарската етика. Отнеха му професионалните права. След това твоите дядо и баба… прекрасните Наташини родители… ти бе прекалено малък, за да си спомниш…
— Спомням си — прекъсвам го аз.
— Наистина ли?
Наистина ли помня? Запазил съм образа на моя дедушка с буйната му бяла грива и гръмогласен смях, на милата ми бабушка, която тихо го гълчи. Но аз съм бил тригодишен, когато ги прибират. Наистина ли ги помня, или за всичко е виновна онази стара снимка, която още държа? Истински спомен ли е това, или резултат от разказите на мама?
— Твоите баба и дядо са интелектуалци — университетски професори. Дядо ти бе декан на историческия факултет. Баба ти — блестящ математик. Нали знаеш това?
Аз кимам.
— Мама казваше, че е научила повече от разговорите около масата у дома, отколкото от училище.
Саш се усмихва.
— Сигурно е така. Към тази маса се стремяха най-изтъкнатите учени. И естествено, това привлече вниманието на властите. Обвиниха ги в радикализъм. Смятаха ги за опасни. Спомняш ли си, когато ги арестуваха?
— Помня — казвам аз — след това. Той притваря за миг очи.
— Помниш ли какво стана с майка ти?
— Да.
— Наташа се промени коренно. Даваш ли си сметка за това?
— Да.
— И ето сега, твоя баща. Загубил е толкова много — кариерата си, репутацията, лекарските си права, а сега и тази история с родителите на жена му. Но изведнъж, напълно съсипан и смазан, той съзира отворена от властите врата. Възможност за ново начало.
— Живот в САЩ.
— Именно.
— Срещу което е трябвало само да шпионира?
Саш маха пренебрежително с ръка.
— Не разбираш ли? Това е голяма игра. Какво би могъл да научи човек като твоя баща? Дори да бе опитал — което той не направи. Какво би могъл да им съобщи?
— И той?
— За тях Наташа бе просто една жена. Властите не се интересуват от някакви си жени. В известна степен тя представляваше проблем. Както вече казах, в техните очи родителите й бяха радикали. Казваш, че си спомняш когато ги отведоха?
— Мисля, че да.
— Твоите баба и дядо бяха основали група за даване гласност на нарушенията в областта на човешките права. Бяха напреднали доста, когато ги предаде някакъв мръсник. Агентите се изтърсиха през нощта.
Той млъква.
— Е? — подканвам го аз.
— Не е лесно да се говори за онова, което им се случи.
Свивам рамене.
— Няма как да им навредиш повече.
Той не отговаря.
— Какво се случи, Саш?
— Изпратиха ги в трудов лагер. При ужасни условия. Те не бяха млади. Знаеш ли края?
— Те умират — казвам аз.
В този момент Саш се извръща от мен. Приближава прозореца. Там се открива великолепен изглед към Хъдзън. В пристанището се извисяват два огромни туристически кораба. Ако погледнеш наляво, ще видиш Статуята на свободата. Манхатън е толкова малък — дванайсет километра от единия край до другия, — но както е и при Саш, неизменно усещаш неговата притаена мощ.
— Саш?
Той проговаря отново с тих глас:
— Известно ли ти е как умряха те?
— Ти сам каза — условията в лагера са били ужасни. Дядо ми имаше слабо сърце.
Той продължава да стои извърнат от мен.
— Отказват му лечение. Лишават го дори от всекидневното хапче. За три месеца е свършен.
Изчаквам малко.
— Какво скриваш от мен, Саш?
— Знаеш ли какво се случи с баба ти?
— Знам онова, което ми е казвала мама.
— Какво е то?
— И бабушка се разболява. След загубата на съпруга й, нейното сърце също отказва. Това непрекъснато се случва при двойки с толкова дълъг семеен стаж. Умира единият и другият веднага го последва.
Той не казва нищо.
— Саш?
— В известен смисъл струва ми се, така и става.
— В известен смисъл?
Саш не отлепя поглед от онова, което е отвън.
— Твоята баба се самоуби.
Тялото ми застива. Започвам да клатя глава.
— Обеси се с чаршаф.
Оставам безмълвен и неподвижен. Мисля си за снимката на бабушка. В съзнанието ми изпъква нейната знаеща усмивка. Спомням си историите, които ми разправя мама. За нейния остър ум и още по-остър език. Самоубийство.
— Мама знаеше ли това? — питам аз.
— Да.
— Никога не ми го е казвала.
— Може би и аз не трябваше.
