— Та защо тръгнахте с него?
— Има ли значение?
— Може би така ще науча нещо за него.
— И аз не знам. Ако ви кажа например, че ми се стори красив, това ще ви бъде ли от полза?
— Така ли беше?
— Кое? Дали бе красив? — Нова усмивка. Немирен кичур засенчва дясното й око. — Гласът ви звучи почти като на ревнивец.
— Госпожице Сингх…
— Да?
— Разследвам убийство. Така че дали да не престанем с тези приказки?
— Смятате ли, че сме в състояние? — Тя прибира кичура. Аз гледам упорито.
— Добре, тогава — продължава момичето, — не би било зле.
— Можете ли да ми помогнете да науча истинската му самоличност?
Тя се замисля.
— Може би посредством телефонните му разговори?
— Проверихме апарата, който бе у него. Вашето обаждане е единствено.
— По-рано имаше друг номер.
— Помните ли го?
Тя кимва и ми го съобщава. Записвам го върху гърба на една от визитните си картички с помощта на малка писалка.
— Нещо друго?
— Не се сещам.
Вземам друга визитка и надрасквам номера на мобилния си телефон отзад.
— Ако се сетите за нещо, ще ме потърсите, нали?
— Разбира се.
Подавам й картончето. Тя ме гледа усмихната.
— Какво има?
— Не носите брачна халка, господин Коупланд.
— Не съм женен.
— Разведен или вдовец?
— Какво ви кара да мислите, че не мога да бъда заклет ерген?
Рая Сингх не си дава труд да отговори.
— Вдовец съм.
— Съжалявам.
— Благодаря ви.
— От колко време?
Ще ми се да й кажа, че изобщо не й влиза в работата, но не искам да си развалям отношенията с нея. Пък е и страхотно красива, да ме вземат дяволите дано!
— Вече шест години.
— Разбирам.
Гледа ме с тия нейни очи.
— Благодаря ви за отзивчивостта — казвам аз.
— Няма ли да ме поканите да излезем?
— Моля?
— Виждам, че ме намирате красива. Аз съм сама, вие също. Следователно защо не ме поканите да излезем?
— Нямам обичай да смесвам служебните дела с личните — отвръщам аз.
— Пристигнах в тази страна от Калкута. Били ли сте там?
Внезапната смяна на темата ме обърква за миг. Изговорът й също няма особена връзка със споменатия град, но в наши дни това не означава кой знае какво. Отвръщам, че не съм бил никога, но съм чувал за този град, разбира се.
— Каквото и да сте чули — казва тя, — имайте предвид, че е още по-лошо.
Аз пак мълча и се питам накъде ли бие.
— Аз имам планове за своя живот — продължава тя. — Първата част бе да се добера дотук. До Съединените щати.
— А втората?
— Хората тук са готови почти на всичко, за да си пробият път в живота. Някои залагат на конни състезания. Други мечтаят да станат например прочути спортисти. Трети се отдават на престъпност, продават телата си или се събличат за пари. Аз знам добре с какво разполагам. Красива съм. Освен това аз съм добър човек и съм се учила — тя търси подходящите думи — как да бъда добра за един мъж. Аз мога да даря някой мъж с нечувано щастие. Ще бъда покорна. Винаги ще бъда на негова страна. Ще повдигам духа му. Ще превърна нощите му в рай. Ще бъда негова когато поиска и както поиска. И ще го правя с радост.
Опа-ла-а-а.
Намираме се посред оживена улица, но Бога ми, настава такава тишина, че с положителност бих чул стъпките на мравка. Устата ми пресъхва.
— Маноло Сантяго — проговарям аз с далечен глас, — мислите ли, че той би могъл да се окаже този мъж?
— Отначалото мислех — отвръща тя. — Но не беше. Вие изглеждате приятен. Като човек, който би се отнасял добре с една жена. — Рая Сингх може би приближава едва забележимо. Не мога да бъда сигурен, но изведнъж тя ми изглежда някак близка. — Виждам, че имате неприятности. Не спите добре нощем. Така че откъде знаете, господин Коупланд?
— Какво да знам?
— Че не съм именно аз тази? Тази, която ще ви направи безумно щастлив. Редом с която ще спите като къпан?
Ами сега?
— Не съм сигурен — мрънкам аз.
Тя просто ме гледа. Усещам как погледът й стига до палците на краката ми. Сигурно ме баламосва. Няма начин да е друго. Но пък тази прямота, това право ти куме в очи, без всякакво увъртане… Внушава усещане за топлина.
— Трябва да тръгвам — приключвам аз. — Имате номера ми.
— Господин Коупланд… Изчаквам я.
— Защо дойдохте всъщност?
— Моля?
— Защо проявявате интерес към убийството на Маноло?
— Мисля, че ви обясних. Аз съм областният прокурор и…
— Това не е истинската причина за вашето идване.
Аз мълча. Тя ме наблюдава с втренчен поглед. Накрая питам:
— Какво ви кара да мислите подобно нещо? Думите й ме поразяват като ляво кроше:
— Вие ли го убихте?
— Какво!
— Казвам…
— Чух какво казахте. Естествено, че не. Но, откъде ви дойде наум подобно нещо?
Рая Сингх маха с ръка.
— Довиждане, господин Коупланд. — Тя ме дарява с още една усмивка, от която се чувствам като пусната върху пясъка риба. — Надявам се да откриете онова, което издирвате.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
