Люси иска да пусне името Маноло Сантяго за търсене в Интернет — може да се окаже някой репортер, заел се с ровене в миналото на оня кучи син Уейн Стъйбънс, Летния касапин, — но в кабинета я очаква Лони. При влизането й той не вдига глава. Тя се изправя над него, готова за лека офанзива.
— Научил си кой е пуснал онази записка?
— Не мога да бъда сигурен.
— Обаче?
Лони поема дълбоко дъх и тя се надява, че се готви за решителната крачка.
— Знаеш ли нещо за проследяването на текстови съобщения?
— Не — отвръща Люси, като се оттегля зад бюрото си.
— Чувала си обаче всички тия бомбастични приказки за файлове, акаунти, ЕМТР, идентификации на съобщението и така нататък?
— Да кажем, че съм.
— В основни линии всички те са параметри на съобщението, които показват пътя, по който е стигнало до теб. Откъде тръгва, през къде минава, за да се придвижи от точка А до точка В. Също като пощенските печати едно време.
— Добре.
— Разбира се, съществуват начини да се изпрати анонимно съобщение. Но дори при това положение остават следи.
— Отлично, Лони, направо супер. — Той нещо запъва. — Следователно мога да допусна, че си се добрал до някои от тези следи в интересуващия ни случай, така ли?
— Да — отвръща сътрудникът, като вдига глава и съумява да се усмихне. — Повече няма да те питам защо искаш да узнаеш това име.
— Добре.
— Понеже те познавам много добре, Люси. Като повечето апетитни парчета, и ти не си цвете за мирисане. От друга страна обаче знам, че моралът ти е от стомана. И щом настояваш да измамиш доверието на цялата група, да предадеш всички студенти и мене с тях, да измениш на всичко, в което твърдо вярваш, значи съществува някаква много важна причина. Залагам си главата, че въпросът е на живот и смърт.
Люси не отговаря.
— Нали е така?
— Казвай, Лони.
— Съобщението е изпратено от библиотеката „Фрост“.
— Библиотеката — повтаря тя. — В нея трябва да има петдесетина компютъра.
— Горе-долу.
— Значи никога няма да научим кой е бил?
Лони кима неопределено.
— Знаем часа на изпращането. Шест и четирийсет и две следобед, онзи ден.
— Това помага ли ни с нещо?
— Студентите, които използват компютъра, се записват. Не за конкретен компютър — управата премахна тази практика преди години, — обаче, за да използват който и да било компютър, те си записват час. Така че аз отидох в библиотеката и проверих разписите. Съпоставих списъка на твоя клас с този на използвалите компютър между шест и седем следобед онзи ден.
Той млъква.
— И?
— Има само едно съвпадение.
— Кой е?
Лони отива до прозореца. Гледа надолу към правоъгълния двор.
— Ще ти помогна малко — казва той.
— Лони, наистина не съм в настроение за…
— Малко е мазна.
Люси застива.
— Силвия Потър?
Той остава с гръб към нея.
— Лони, да не искаш да кажеш, че онова нещо е написано от Силвия Потър?
— Именно — отвръща той. — Точно това искам да ти кажа.
На връщане в съда отново търся Лорън Мюз по телефона.
— Искам още една услуга.
— Казвай.
— Трябва да изровиш всичко около един телефонен номер. Чий е бил, с кого се е свързвал. Всичко.
— Кой е номерът?
Съобщавам цифрите, получени от Рая Сингх.
— Дай ми десет минути.
— Само толкова?
— Виж какво, не съм си извоювала длъжността главен разследващ със задника.
— Кой твърди това?
Тя се разсмива.
— Харесваш ми когато си весел, Хоуп.
— Не бързай да свикваш с това.
Затварям. Май не се държах както трябва. Или пък отговорът ми пасва на забележката й за „задника“? Да се омаловажават правилата на елементарна учтивост е опростенчески подход. Прекомерното им зачитане пък те превръща лесно в посмешище. Но от друга страна, много добре ми е известно какво се получава, когато му отпуснеш края в затворен служебен кръг. Започва да звучи застрашително и двусмислено.
Също като при онези уж прекалено дребнави правила за безопасност на децата в наши дни. Детето ви трябва да носи предпазен шлем, когато кара колело, независимо какво и къде. Ръбестите предмети на детските площадки трябва да се загъват в специални предпазни материи, а катерушките не бива да са прекалено високи и, ах да, детенцето не бива да се отдалечава на повече от две преки без придружител и, какво още, къде са предпазните очила и така нататък. Колко е лесно да се подиграеш с всичко това. Все се намира по някой многознайко да заяви „всички минахме някак без тия работи и оцеляхме“. Всъщност обаче мнозина не са оцелели.
Децата едно време се радваха на колосална свобода. Те не знаеха какво е да те дебне зло в тъмното. Мнозина ходеха на летни лагери с преспиване, а там правилата изобщо не бяха строги. Децата се оставяха да си бъдат деца. Някои от тези деца се измъкваха нощем в гората, за да не ги видят никога повече.
Люси Голд звъни в стаята на Силвия Потър. Не отговарят. Нищо чудно. Тя преглежда телефонния указател на комплекса, но той не съдържа номера на мобилни апарати. Люси си спомня, че Силвия носи пейджър, и праща кратко съобщение с молба да се обади. При първа възможност.
След по-малко от десет минути момичето звъни:
— Искала сте да ме чуете, професор Голд?
— Да, Люси, благодаря за обаждането. Ще можеш ли да се отбиеш в моя кабинет?
— Кога?
— Сега, ако е възможно.
Няколко секунди мълчание.
— Силвия?
— След малко започва часът ми по английска литература и трябва да изнеса заключителен реферат. Може ли да мина след това?
— Чудесно — отвръща Люси.
— Ще бъда при вас след около два часа.
— Ще те чакам.
