обвинява двама юноши в много сериозно престъпление. Според показанията й мъж на име Джим я изнасилва. Моят пределно прост и ясен въпрос гласи: имала ли е някога сексуален контакт с господин Джим Брудуей — или Джеймс, щом тя предпочита така, — който понастоящем се намира в затвора заради изнасилване и побой?
Сега разбирам накъде бие. И това не е добре.
— Допускам въпроса — казва съдията.
Сядам на мястото си.
— Госпожице Джонсън, имала ли сте някога сексуална връзка с господин Брудуей?
По бузата й се търкулва сълза. — Да.
— Повече от един път?
— Да.
За миг изглежда, че Флеър ще се впусне в подробности, но той е твърде хитър и променя малко направлението на атаката:
— Случвало ли се е да сте под въздействието на алкохол или наркотици, докато осъществявате подобна връзка с господин Брудуей?
— Може би.
— Да или не?
Гласът му е тих, но непоколебим. Долавя се и нотка на раздразнение.
— Да.
Тя вече плаче. Аз ставам.
— Моля за кратка почивка, ваша чест.
Флеър спуска секирата, преди съдията да отговори:
— Случвало ли се е някой път в сексуалните ви занимания с Джим Брудуей да участва и друг мъж?
Залата експлодира.
— Ваша чест! — крещя аз.
— Тишина! — Съдията използва чука. — Тишина!
Публиката се усмирява бързо. Съдията Пиърс гледа надолу към мен.
— Давам си сметка за това колко е тежко да се чуе, но допускам този въпрос. Извръща се към Шамик: — Отговорете, моля.
Съдебният стенограф прочита отново въпроса. Шамик седи на мястото си, а по страните й се стичат сълзи. Когато стенографът млъква, тя заявява:
— Не.
— Господин Брудуей ще свидетелства затова, че…
— Доведе някакъв негов приятел да гледа! — изкрещява Шамик. — Това е. Не съм му позволила да ме докосне! Чувате ли ме? Никога!
Залата е смълчана. Опитвам се да държа главата си изправена, да не затварям очи.
— И така — продължава Флеър Хикъри, — имали сте сексуална връзка с мъж на име Джим…
— Джеймс! Казва се Джеймс!
— … докато в стаята присъства друг мъж, а вие все пак не се сещате откъде идват имената Джим и Кал?
— Не познавам никакъв Кал, а неговото име е Джеймс.
Флеър Хикъри я приближава. Лицето му изразява загриженост, сякаш се готви да й подаде ръка за помощ.
— Сигурна ли сте, че не сте измислили всичко това, госпожице Джонсън?
Гласът му звучи като на някой телевизионен психотерапевт.
Тя бърше сълзите от лицето си.
— Да, господин Хикъри, напълно сигурна съм. Абсолютно сигурна.
Но Флеър не отстъпва.
— Не твърдя, че непременно лъжете — продължава той и аз едва преглъщам възражението си, — но не е ли възможно пуншът да ви е дошъл в повече — не сте виновна за това, естествено, след като го смятате за безалкохолен, — а по-късно да сте се отдали на най-нормален полов акт, върху който наслагвате неприятен спомен от миналото? Това не би ли обяснило твърдението ви, че двамата изнасилвачи се казват Джим и Кал?
Готвя се да възразя в смисъл, че това са два въпроса, но Флеър си знае работата.
— Оттеглям въпроса — казва той с тон, сякаш това е най-печален момент за всички заети в това съдебно производство. — Нямам други.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Докато очаква Силвия Потър, Люси пуска името на странния посетител при Айра в търсачка на Интернет. Маноло Сантяго. Излизат множество резултати, но нито един, който да е от полза. Не е репортер или поне няма такъв в Мрежата. Кой е тогава? И какво търси при нейния баща?
Би могла да попита самия Айра, разбира се. Стига той да си спомни.
Минават два часа. После три, а след това — четири. Звъни в стаята на Силвия. Никой не отговаря. Опитва отново с пейджъра. Няма отговор. Това не е добре.
По какъв начин, по дяволите, е успяла Силвия Потър да се добере до нейното минало?
Люси преглежда студентския справочник. Силвия има стая в Стоунхаус — битовия район на комплекса. Решава да отскочи дотам.
В атмосферата на един студентски комплекс винаги присъства някаква магия. Надали има друго място, което да внушава подобно усещане за сигурност, защитеност от външни влияния, за изолираност от останалия свят и макар това да предизвиква протести, именно така трябва да бъде. Някои неща виреят по- добре във вакуум. Това е място, в което се чувстваш защитен, докато си млад, а когато поостарееш — като нея и Лони, — в него можеш да намериш уютно скривалище.
Стоунхаус е бил мъжко общежитие в миналото. Преди десетина години университетската управа слага край на студентските братства и ги заклеймява като „антиинтелектуални“. Люси е съгласна с твърдението, че тази институция е свързана с множество негативи, но решението да се обяви извън закона е прекалено авторитарно и с видим фашистки уклон. В един съседен комплекс понастоящем тече съдебен процес по повод извършено в такова студентско братство изнасилване. Но ако не е братство, ще се окаже някое спортно дружество, банда грубияни в стриптийз бар или рокери в нощно заведение. Люси не знае отговора на задачата, но той положително не се състои в това да забраниш всяка структура, която не ти харесва.
Трябва да се наказва престъплението, смята тя, а не свободата.
Фасадата на сградата продължава да си бъде величава тухлена зидария. Интериорът е лишен от всякакъв намек за индивидуалност. Няма ги килимите, дървените ламперии и махагонови орнаменти от славното минало. Мястото им е заето от белезникави бежови оттенъци, пример за пълно обезличаване. Срам и позор.
Наоколо се шляят студенти. Нейното появяване привлича няколко погледа, но не много. Гърмят стереоуредби или по-скоро компютърни аудио-системи. Вратите на стаите зеят. По стените забелязва плакати с образа на Че Гевара. Може би прилича на баща си повече, отколкото си дава сметка. Университетските градчета също попаднаха в кипежа на шестдесетте години. Стилове и музика могат да се променят, но онова усещане си остава.
Тя поема по централното стълбище, също така лишено от някогашния си облик. Силвия Потър живее в единична стая на втория етаж. Люси застава пред вратата й. Върху нея е закована една от онези дъсчици, които се използват за оставяне на съобщения, но тази е съвършено чиста. Тя е монтирана точно по средата на вратата. Над нея е изписано с калиграфски почерк „Силвия“. До името е закрепено розово цвете. Цялата врата изглежда съвсем не на място, изолирана и взета като че ли от друга епоха.
Люси чука. Няма отговор. Опитва дръжката. Заключено е. Понечва да остави бележка — нали точно затова са тия дъсчици, — но й е жал да наруши идеалната чистота на повърхността й. Освен това цялата работа й се вижда малко пресилена. Вече звънна по телефона, пусна текстово съобщение. Пристигането й
