— Не знаех дали мога да ви се доверя.
— И какво ви накара да промените становището си?
— Проверих в Интернет. Наистина сте областен прокурор.
— Какво ви каза Сантяго за мен?
— Каза, че сте излъгали за нещо.
— За какво?
— Нямам представа.
Продължавам да настоявам:
— На кого го е казал?
— На един човек. Не му знам името. Освен това държи вестникарски изрезки за вас в жилището си.
— В жилището си? Нали казахте, че не знаете къде живее?
— Това бе, когато ви нямах доверие.
— А сега имате?
Тя не отговаря направо.
— Вземете ме от ресторанта след час — казва Рая Сингх — и ще ви покажа къде живееше Маноло Сантяго.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Люси се прибира в кабинета си, за да свари там Лони с някакви листове в ръка.
— Какво е това? — пита тя.
— Друга част от оня дневник.
Тя полага истинско усилие, за да не грабне листовете.
— Откри ли Силвия?
— Да.
— И?
— Развика ми се и отказа да говорим.
Лони сяда и просва крака върху бюрото й.
— Искаш ли да опитам аз?
— Не мисля, че идеята е добра.
Лони я гледа с победоносна усмивка.
— Мога да бъда доста убедителен.
— Искаш да й се пробваш само за да ми помогнеш?
— Щом се налага.
— Трябва да мисля за репутацията ти. — Тя сяда и грабва листовете. — Прочете ли ги вече?
— Да.
Тя само кимва и зачита сама:
„П“ се откъсва от прегръдката ми и хуква по посока на писъка.
Викам подире му, но той не спира. След две секунди нощта го поглъща. Искам да го последвам. Но мракът е непрогледен. Би трябвало да познавам тази гора по-добре от „П“. Той идва тук за първа година.
Писъкът е на момиче. Само това мога да кажа. Промъквам се между дърветата. Вече не го викам. Поради някаква причина не се осмелявам. Ще ми се да открия „П“, но не искам никой да разбере къде се намирам. Давам си сметка, че това е доста глупаво, но не мога другояче. Страхувам се.
Луната се показва. Нейната светлина променя всички цветове в гората. Прилича на прожекторите, които имаше едно време баща ми. Наричат ги черни фенери, макар да са по-скоро лилави. Те променят цвета на всичко около себе си. Също като луната.
Когато най-накрая намирам „П“, забелязвам върху ризата му необикновен цвят. Отначало не разбирам какво е това. Не различавам наситения червен цвят. Прилича ми повече на воднисто-син. Той ме поглежда. Очите му са широко отворени. „Трябва да се махаме — казва «П». — И с никого не бива да споделяме, че изобщо сме били тук.“
Това е всичко. Люси го прочита още два пъти. После оставя написаното върху бюрото. Лони я гледа.
— Е — провлачва той, — предполагам, че ти си авторката на тази кратка история.
— Какво?
— Мъча се да се ориентирам във всичко това, Люси, и единственият верен отговор ми се струва този. Ти си момичето от описаната случка. Някой пише за теб.
— Това е смехотворно — отвръща тя.
— Не ме занасяй, Люске. Натъквали сме се на отвратителни истории за кръвосмешение и не сме правили дори опит да открием авторите, а сега вдигаш такава пушилка за някакъв си писък в гората.
— Зарежи цялата работа, Лони.
Той поклаща глава.
— Съжалявам, сладурче, ама не ми е в кръвта. Дори да не беше такова съвършенство и аз да нямах желание да ти бръкна в гащите.
Тя не си дава труд да отвърне.
— Искам да помогна, доколкото мога.
— Не можеш.
— Знам повече неща, отколкото си мислиш.
Люси вдига поглед към него.
— Какво имаш предвид?
— Ама няма да ми се сърдиш, нали?
Тя мълчи.
— Направих някои проучвания около твоята личност.
Стомахът й се свива, но тя запазва присъствие на духа.
— Люси Голд не е истинското ти име. Променила си го.
— Как научи това?
— Айде сега, все едно не знаеш, че съществуват компютри.
Тя не казва нищо.
— Нещо в тези записки не ми даваше мира — продължава Лони. — Тая история с лагера. Бях малък тогава, но си спомням за Летния касапин. Така че поразрових още малко. — Опитва се да пусне закачлива усмивка. — Трябва да си пуснеш русата коса.
— Това бе много тежък период от живота ми.
— Мога да си представя.
— Затова си смених името.
— Е, това е ясно. Семейството ти понася тежък удар. Ще ти се да се освободиш донякъде от товара.
— Така беше.
— А сега поради някаква неясна причина всичко се завръща.
Тя кимва.
— Защо? — пита Лони.
— Не знам.
— Искам да ти помогна.
— Както вече казах, не ми е ясно по какъв начин би могъл.
— Искам да те питам нещо.
Тя свива рамене.
— Поразрових се малко. Знаеш, че преди няколко години канал „Дискъвъри“ направи предаване за тези убийства.
