Повтарям:
— Джил Перес.
— За Седемнайсето шосе трябва да завием вдясно.
— Знам накъде да завия, Рая.
Съзерцавам нейния съвършен профил. Тя гледа през прозореца, а красотата й е болезнена.
— Разкажете ми при какви обстоятелства спомена моето име — моля аз.
— Нали ви казах.
— Разкажете го пак.
Тя си поема безмълвно дълбок дъх. Очите й се притварят за миг.
— Маноло каза, че лъжете.
— За какво?
— Свързано е с… — тя се поколебава — дървета, гора или нещо такова.
Усещам сърцето си да подскача неудържимо в гърдите.
— Така ли каза? Дървета или гора?
— Да.
— Какви бяха точните му думи?
— Не ги помня.
— Опитайте се.
— Пол Коупланд лъже за случилото се в онази гора. — Тя отмята рязко глава. — Почакайте.
Аз чакам. И тя произнася едно име, от което за малко да изкарам колата от пътя. Тя казва:
— Люси.
— Какво?
— Това е другото име. Той каза: „Пол Коупланд излъга за станалото в гората. Люси също.“
Мой ред е да замълча.
— Пол — проговаря Рая, — коя е тази Люси?
През останалата част от пътуването пазим мълчание. Мъча се да си спомня усещането при допира на сламено-русата й коса, нейното дивно ухание. Но не става. Там е цялата работа. Спомените ми са така мъгляви. Не мога да отгранича истината от онова, което е сътворило моето въображение. Помня само чудото. Помня страстта. И двамата сме новаци, непохватни и неопитни, но всичко протича като в някаква всепроникваща мелодия. Господи, тази страст. Кога се появи тя? И кога успя да прерасне в нещо, което наподобява любов?
Летните влюбвания си имат свой край. Това е част от играта. Устроени са като някои растения или насекоми, неспособни да надживеят един сезон. Мислех, че при нас с Люси ще бъде различно. И то беше различно, но не в смисъла, който аз влагах. Убеден бях, че двамата няма никога да се разделим.
Толкова глупави са младите хора.
Блокът боксониери се намира в Рамзи, щата Ню Джърси. Рая разполага с ключ. Отваря вратата на помещение от третия етаж. Бих описал обстановката вътре, но единственият подходящ израз за целта е „не подлежи на описание“. Мебелировката се характеризира с очарователната индивидуалност на… ами на ергенска боксониера в блок край шосе номер 17 в северната част на Ню Джърси.
Когато влизаме в стаята, Рая едва чуто ахва.
— Какво има? — питам аз.
Погледът й обхожда помещението.
— На масата имаше купища хартия — отговаря тя. — Папки, списания, моливи, химикалки.
— Сега няма нищо.
Рая отваря някакъв шкаф.
— Дрехите му ги няма.
Провеждаме доста задълбочен обиск. Няма нищо — нито документи, никакви папки, няма списания и вестници, няма четка за зъби, никакви лични вещи, нищичко. Рая присяда на дивана.
— Някой е идвал и всичко е излизал.
— Кога бяхте тук последния път?
— Преди три дни.
Тръгвам към вратата.
— Хайде.
— Къде отивате?
— Искам да поговоря с някого от рецепцията.
Но там се мъдри някакъв хлапак. Той не е в състояние да ни съобщи почти нищо. Наемателят се регистрирал под името Маноло Сантяго. Платил в брой и оставил предплата. Стаята е платена до края на месеца. Не, малкият не помни нито как изглежда господин Сантяго, нито пък нещо друго, свързано с неговата личност. Това е една от характерните черти на подобни общежития — не е нужно да се влиза през фоайето. Лесно е за човек да запази своята анонимност.
Двамата с Рая се връщаме в стаята на Сантяго.
— Споменахте някакви хартии.
— Така е.
— Какво пишеше в тях?
— Не си завирам носа навсякъде.
— Рая — започвам аз.
— Какво?
— Трябва да бъда напълно откровен. Този номер изобщо не ми минава. — Тя само ме гледа с проклетите си очи.
— Какво има?
— Нали искате да ви имам доверие?
— Да.
— А защо да го правя?
Обмислям казаното.
— Когато се видяхме първия път, вие ме излъгахте — продължава момичето.
— За какво?
— Казахте, че просто разследвате убийството. Като всеки детектив или каквито се наричат. Но това бе лъжа, нали?
Премълчавам.
— Маноло — продължава тя — ви нямаше доверие. Чела съм ония статии. Знам, че нещо се е случило на всички вас в онази гора преди двайсет години. Той смяташе, че вие сте излъгали тогава.
Пак не казвам нищо.
— А сега искате от мен да ви кажа всичко. Вие бихте ли го сторил на мое място? Бихте ли споделили всичко, което знаете?
В течение на няколко мига се мъча да събера мисли. Тя има право.
— Значи видели сте онези статии?
— Да.
— Тогава трябва да знаете, че и аз бях там през онова лято.
— Знам го.
— И знаете, че сестра ми изчезна безследно в онази нощ.
Тя кимва.
Поглеждам я втренчено.
— Затова именно съм тук.
— Искате да отмъстите за сестра си?
— Не — отвръщам аз. — Тук съм, за да я намеря.
— Но нали е мъртва? Уейн Стъйбънс я е убил.
— Така мислех и аз.
Рая се извръща за момент. Сетне ме поглежда право в очите.
